Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 122

И когато двете сплетени туловища изскочиха на повърхността. Четириногия не можа да вдъхне. А дробовете му напираха за въздух, за живот. И той сякаш полудя. Замята се, заподскача над вълните, та дано така, при тия титанични плясъци, му се удаде да зашемети коварния си враг.

Напразно! Осъзнал, че това е единственият му изход за спасение, а може би затова, че нямаше друг избор, Едноокия се бе впил с цялата стръв на дивото си сърце, с последните останали в мускулите му сили, в това единствено уязвимо място. И притискаше — слял се, сраснал се с него.

И тогава, пред сигурната си гибел, когато губеше всяка надежда да се спаси, обхванат от ужас, Четириногия нададе призива си за помощ. Въздухът, останал неиздишван в дробовете и носните празнини, едва достигна, за да премине напред и назад през звукообразуващите органи.

Белязания, който ловуваше нейде в дълбините, го чу. Послушен на законите на рода си, той изостави лова и излетя нагоре, като пътем изготви плана си за бой. И тъй с устрема на излитането от бездната, като изстрелян връхлетя върху Едноокия, блъсна го с чело откъм невиждащото око. Отстъпи, нахвърли се повторно. И повторно стовари като гигантски чук четвъртитото си чело върху главата му… Трети… Четвърти път…

Едноокия не устоя. Зашеметен, напълно обезсилен, той отпусна смъртната хватка и отскочи, потъна надолу, проточил подире си синьото було на изтичащата кръв. Отстъпи, напусна сражението, за да умре на спокойствие в мрачната си бърлога.

Двамата победители не го последваха. Твърде голяма плячка беше за тях. Пък и нямаха повече сили за борба.

Отпуснаха се на вълните, задишаха учестено да проветрят дробовете си от насъбраните отрови.

Титаническият двубой беше завършил без победа. И щеше да продължи, но вече между потомците им, в бъдеще, додето съществуват двата вечно враждуващи рода.

29

С последни усилия, следван от ескорта на побеснелите за кръв акули, Морския Тарзан влетя в крепостта. Отпаднал. И не толкова от загубата на кръв, колкото от овладялата го неудържима жажда за морфин. Трябваше му морфин — да удави заговорилата съвест, да задуши нарастващото недоволство от всички и най-вече от себе си, да притъпи обзелите тялото му треперещи спазми, да успокои болката в разкъсания врат. И тая противна сухост в устата, въпреки обгръщащата го отвред вода, тоя влудяващ сърбеж. И убийствено главоболие…

Морфин! А после да става каквото ще…

В града царуваше трескава възбуда. Намръщени и гневни или разплакани и хленчещи, всеки според нрава си, акванавтите сновяха по коридорите или лежаха озлобени в креватите си, проклинаха себе си или се караха с другарите си.

Джек влезе в стаята, където бе оставил привидно обезвредения шеф, но сега препълнена с възбудена, надвикваща се тълпа от побеснели за поредната си доза наркомани.

Сред тях — единствен спокоен, високомерно усмихнат, макар и вързан на трона си, сър Чарлз. Успял да си направи незабелязано инжекцията, той можеше да ги изчаква още дълго време, ликуващ от надмощието, което пак бе придобил над тях.