Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 124

А сър Чарлз, още жив, шепнеше с все по-отпадащ глас:

— Умира… Последният… Истинският крал… Последният…

И със сетни сили, повече стон, отколкото думи, притихна:

— По-добре мъртъв, но крал…

За пръв път бе погледнал света с две очи: с едното, сивото — искрящо от омраза, от дива, неугасима злоба към всички, които му бяха попречили; с другото, тъмното, по-топлото — някак примирено, с човешка мъка, с човешко съжаление за незавършеното дело…

30

Съпровождана от шайка архитевтиси, които за щастие все не се решаваха да я нападнат, навярно успели вече да се уверят, че ултразвуковата й отбрана е отново в ред, подводницата достигна повърхността.

Беше нощ. Тиха лунна нощ, с черносиньо небе, осеяно със звезди и трепкаща върху притихналия океан лунна пътека сякаш рукнал от легналото на хоризонта светило, като из отвора на напалена пещ, поток от разтопен метал.

Наоколо, ту тук, ту там, плаваха като фосфорни айсберги бездушните желеподобни трупове на безброй калмари. А болните, но още живи чудовища ту потъваха в черната непрогледност, ту изплуваха, кръжеха още по-заплашително от здравите, така обгърнати в своите сияния, като, че ли в плащеници, изтъкани от лунните лъчи.

И поетично! И зловещо!

Измъчените бегълци не смееха да излязат извън кораба, защото не знаеха в кой миг някоя изхвърлена като ласо тентакула щеше да се лепне като мухоловка върху някого от тях и да го отмъкне в бездната. Подали бяха подводницата дотолкова, колкото антената на радиопредавателя им да излезе над водата, да ги свърже със света. И вече от няколко часа, застанала пред микрофона, Елена Костова опитваше да се свърже с някоя станция, за да иска помощ. И тъй като все не успяваше да получи отговор на своите настойчиви призиви, от време на време включваше и телеграфа на вълната за бедствие, да предаде сигнала Ес-О-Ес и координатите, където се намираха.

В това време Сашо беше заел пулта на ултразвуковата батарея, готов всеки момент, ако се наложи, да изпрати смъртоносния им заряд в тоя, който би дръзнал да нападне отново.

Лишен толкова дълго от морфин, доктор Марио Булгаро лежеше върху походното легло, още по-блед отпреди, разтърсван от несдържана треска, с главоболие, от което черепът му се пръскаше, с разширени като у безумец зеници, задъхан, с тяло, което болеше като пребито, готов всеки миг да изгуби съзнание. Но говореше, не спираше, глухо, задавено — и никой не можеше да разбере дали това представляваха ценни съвети на отдавнашен акванавт, или безсмислено бълнуване.

Елена, уморена и отчаяна, напусна за малко радиоапарата и като коленичи до него, хвана ръката му.

— Още малко, Марио! Най-страшното остана зад нас…

Изчерпал всичките си сили след свръхнапрежението през последните дни, доктор Булгаро едва успя да пошепне. Но и в тоя безпомощен, отпаднал шепот се почувствува и сега отгласът на предишната му воля:

— Елена… Тялото ми е… Отровено… Но духът ми… Духът ми е същият… Ще надвия… Ще…

И изгуби съзнание.

Но доктор Костова знаеше. Беше уверена. Познаваше го. Наистина щеше да се оправи. Като се приберяха, щяха да го лекуват. Мнозина оздравяват. И то тези, които имат желание, които притежават достатъчно воля за това. Най-важното воля… А Марио я имаше, Марио щеше да се пребори. И да победи…