Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 121

Редом с него, обзет от същия порив, плуваше и Белязания, някогашният му, а както изглежда, и бъдещ съперник в борбата за собствено потомство, за осигуряване безсмъртието на собствената кръв. Но сега, както обикновено в отсъствие на самките — верен, неотлъчен другар. Двамата ловуваха по-едри тонове, марлини и акули, а при сполука — и избягали от гигантските си събратя калмари, хранеха се и разговаряха на своя понякога многоглас, понякога неуловим за човешкото ухо език. Тържествуваха. Калмарите, тяхната любима храна, най-лесносмилаема и питателна, отново ставаше достъпна за тях.

Дни и нощи. И все по-често срещаха разлагащи се, но непреставащи да сияят и след смъртта в зловещите си нимби гигантски главоноги. Или умиращи, изгубили вече сили да нападат, изгубили и присъщата си настървеност. Здравите, още непреболедувапи техни братя, почувствували с невероятния си усет, че времето на безспорното им владичество е отминало, почваха да отстъпват от доскорошните си завоевания, оттегляха се отново в дълбините — там, откъдето бяха започнали нашествието си.

Водата ставаше все по-топла. И все по-често двамата, когато прекосяваха невидимите океански реки, долавяха миризмите на наскоро преминали самки и деца. И ускоряваха хода си, по-развълнувани и нетърпеливи.

И сякаш по-непредпазливи. Гмуркаха се за храна на все по-големи дълбочини. Там, където отдавна не бяха достигали. Опитваха отново да привикват, отново да придобиват предишното си умение — без въздух, цели часове.

Така и тоя път. Четириногия ловуваше в бездната повече от час, нагълтваше уловената плячка и продължаваше да търси, без да изплува, нов, по-едър дивеч. Звуковият му лъч опипваше само пространството напред. Затова не забеляза навреме връхлитащият отзад враг. Усети го, по-право видя грейналото му сияние, когато тентакулите вече се бяха впили в тялото му.

Ала кашалотът не забравяше лесно придобития опит. С мощен тласък на опашката успя да се превърти няколко пъти. Ако Едноокия беше здрав, както някога, навярно нямаше да го изпусне. Но сега, разяждан от микроскопичните си светещи убийци, омаломощен от техните отрови, не намери сили да го удържи. С последен, отчаян опит той се помъчи да го вплете отново в някога убийствената си хватка. Сега безполезна. Защото Четириногия бе сварил да го захапе през средата. Наистина, не беше в състояние да го нагълта, че как ли би нагълтал плячка на тегло колкото себе си, но затова пък можеше да стиска с челюсти, да мачка със зъби и без това увредените вътрешности.

Така двамата противници се бориха дълго. И никой не отпускаше, и никой не отслабваше хватката си. Защото знаеше, че това ще бъде краят. При такава битка на живот и смърт.

Неусетно наближиха повърхността. Примамени от струйките кръв, които се точеха от телата им — от кита червена, от калмара синя — край тях свиваха спиралите си глутница акули, които отдавна бяха следвали кашалотите, завръщайки се с тях в родните простори.

Може би случайно, а може би след дълго премисляне или пък подсетен от някакъв отколешен наследствен спомен, архитевтисът успя да се добере с пипалото си до дихалото на кашалота и да прилепи петметровата си длан върху му, да го запуши напълно.