Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 104

— Мамо! — извика Сашо в изблик на несдържана радост.

И тя го чу.

Извърна се към илюминатора, загледана изумена, с широко разкрити очи. Това, което видя, надхвърляше възможностите на всеки разум. Отсреща, във водата, без никакъв дихателен апарат, плуваше нейният син. На две хиляди метра дълбочина! Нейният син, който бе загинал в калмарските пипала край Капри, на хиляди километри оттук!

Дух! Привидение!

Нямаше време да размисля, да преценява — тя, здравомислещата биоложка.

Разумът й не можа да го приеме, сърцето не можа да го понесе.

И преди да извика нещо, нещастницата притисна ръце към гърдите си, след което се строполи отново в безсъзнание на пода.

А Дейвис, олюляващ се, приближи до прозореца. Опря лице в него. С изблещени от ужас очи.

Сашо не усети опасността, обладан от една-единствена мисъл — как да проникне вътре, как да помогне на своята майка, след като я бе спасил от прегръдката на кракена?

Ала Джек Елбери видя мерналата се в далечината огромна сянка.

Бялата смърт!

Подушила лека плячка, тя не се колеба дълго. Насочи се право към прилепналото до илюминатора момче.

По-бърз от нея се оказа Морския Тарзан. Той се спусна към склада и като не намери никакво оръжие, досетил се, че това може да бъде дело само на беглеца, отвори люка и излетя безоръжен навън.

Тъкмо навреме!

Ако не беше неговата поява, древният кархародон само с едно смукване щеше да глътне нищо не подозиращата си жертва.

Елбери се стрелна дръзко насреща й. Смутена и тоя път от това досадно дребосъче, акулата трепна, забави устрема си. Поколеба се дали не е по-изгодно пътем да се справи с него, а после — с първоначално набелязаната плячка.

От това нейно поколебаване се възползува човекът. Когато тя кривна към него, той внезапно отскочи нагоре. И на минаване край свирепото й око, го порна сръчно с ножа. Ослепи я.

А тя сякаш не усети болка. Но понеже едната хапка изчезна от погледа й, тя се насочи отново към първата.

Увиснал почти над главата й Джек изкрещя към Сашо:

— Пази се! Акула!

Но виж, от гласа му — това необичайно явление в царството на мрака, огромната хищница трепна. Забави се за миг.

В тоя миг Сашо съобрази. Извърна се, насочил към нея оръжието си. Но не улучи.

Ала акулата усети миналия край нея смъртоносен лъч. Изведнъж решила, тя плясна с кривата си опашка като вертикалния стабилизатор на реактивен самолет. И напусна полесражението.

Достигнал беглеца, Джек го дръпна назад.

— Ей, малкият! Това е океанската бездна, не ти е булевард „Санта Лучия“ в Неапол. Тук е като нощен лов в гората.

— Имам пушка! — сопна се Сашо.

И посочи простреляния калмар.

— Все едно нощен лов в гората — повтори Джек.

— За отпред имаш оръжие, но нали не знаеш кой е зад гърба ти?

Колкото и да се дърпаше, момчето не успя да се измъкне от яките му ръце.

— Мирувай! — сопна му се Морския Тарзан накрая. — Не ти, ние можем да ги спасим…

При това полуобещание Сашо се укроти, остави се да го върне отново в подводницата.

— Вие луд ли сте, млади момко? — пресрещна го на входа сър Чарлз.

Беглецът вирна глава.