Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 106

Тогава Дейвис се убеди напълно. И на въздуха малкият не дишаше. И на въздуха говореше с оня странен апарат на гърлото.

После дойде Джек Елбери, атлетът. Обясни им, че за известно време, поради секретността на задачата им, ще трябва да останат при тях като принудителни гости. Предупреди ги учтиво, че при отказ тримата: Костова, синът й и Дейвис, ще бъдат потопени с подводницата си. Увери ги да не се съмняват в това. Целта, на която той и другарите му служели, била толкова важна, че нямало да се спрат пред никакво средство.

Парламентьорът бе очаквал съпротива, ругатни, заплахи. И се учуди, че думите му бяха посрещнати почти без възражения. Може би бяха обезсилени от преживяното. Може би. Но може би имаше и друго. Костова беше изпълнила задачата си. При това — намерила и сина си. А където беше той, на нея и беше добре. И още нещо, ненапълно осъзнато, но настойчиво — щеше й се да разбере по какъв начин тия чужденци бяха постигнали целите на покойния й мъж.

И може би най-важното. Съществуваше вероятност изготвената от нея бактериална култура да изгуби вирулентността си или пък самите калмари да си изработят имунитет. Доктор Костова трябваше да продължи наблюденията си. А по-добро място за това не можеше да измисли. Тя си оставаше един всеотдаен учен при всички обстоятелства.

Все заради същото, заради тайната на безкислородното дишане, но по съвсем други подбуди, не възрази и агентът на „Лойд“. Хрумнало му бе изведнъж — ами ако успее да се добере до тази тайна и да се върне на сушата? Колко ли щяха да му предложат за нея оръжейните магнати, разузнавателните служби?

Последния път пак не успя — авиотръстът повреди подводницата.

Дано пък сега най-сетне му се усмихне щастието!

Бяха ги инжектирали с анаеробния ензим, след което ги бяха отвели в дълбоководната си крепост.

И вече няколко дни там — все чудесии: и отоплението, и осветлението, и непрекъснатото ядене, и ултразвуковите оръжия. Особено тия оръжия! Само за тях онези, които разбират, щяха да дадат милиони…

Предстоеше му само това — да разкрие тези тайни. И да бяга.

Успееше ли — край на нуждата, край на недоимъка! Щеше да заживее най-сетне и той като хората. А хора за него бяха само, които блаженствуваха в лукс и охолство, които имаха пари, а това значи власт над другите, които имаха слуги — шофьори, камериери, секретарки, служащи. Другите, които нямаха пари — те не бяха хора, а работни добичета с ожулени от яремите вратове, с пречупени воля и достойнство.

Преди малко Сашо и майка му бяха влезли в кабинета на сър Чарлз, все едно на аудиенция при крал. Всъщност така рече и оня мургав испанец, дон Мигуел, когато ги въведе вътре.

Внезапно в помещението, предназначено видимо за чакалня, влетя, ако може да се нарече така тоя спънат от водата забързан ход, дребен светлоок и плешив мъж, приведен от съпротивата й, ходещ и плуващ едновременно, със замаян, блуждаещ поглед.

— Елена! — извика той прегракнал. — Сашо!

Хвърли се към вратата, забравил реда, и я разтвори рязко.