Читать «Сянката на змея» онлайн - страница 187
Рик Риърдън
— Значи „да“?
— Да. Ако не се притесняваш ти де. Не искам да си като на тръни или…
— Картър! — каза тя тихо. — Млъквай.
Наведе се през масата и ме целуна.
Направих каквото ми беше наредила, не се наложи да прибягвам до магия. Млъкнах.
21. Боговете са си наред, моите чувства обаче не са
О, двете ми любими думи: „Картър, млъквай“.
Зия наистина се е променила много от първия път, когато се запознахме. Мисля, че има надежда за нея, нищо че си пада по брат ми.
При всички положения Картър остави благоразумно на мен последната част от разказа.
След битката с Апоп се чувствах ужасно в много отношения. Физически бях направо изстискана като лимон. Колкото до магиите бях останала без капчица сили. Тревожех се, че съм си нанесла трайни увреждания, точно както ме глождеше под лъжичката, което се дължеше или на изчерпани магически запаси, или на много силни стомашни киселини.
Емоционално не бях кой знае колко по-добре. Бях наблюдавала как Картър прегръща Зия, след като тя изникна от пушещата слуз на Змея, в което нямаше нищо лошо, само дето ми напомни за собствената ми безпътица.
Къде ли беше Уолт? (Бях решила да го наричам така, иначе щях да полудея, докато се опитвах да установя кой всъщност е.) Веднага след сражението стоеше съвсем наблизо. После изчезна.
Дали се беше изнесъл заедно с другите богове? Вече се притеснявах за Бес и Баст. Не беше в стила им да изчезват, без да се сбогуват. Не ми харесваха и думите на Ра, че боговете щели да напуснат за малко земята.
Апоп беше предупредил, че не можем да го изтласкаме, без да изтласкаме и боговете.
Този проклет Змей можеше да го спомене още преди да сме го унищожили. Вече се бях примирила с това раздвоение между Анубис и Уолт — в общи линии де, — а ето че Уолт беше изчезнал. Ако пак му бяха заявили, че не може да има достъп до мен, щях да пропълзя в някой саркофаг и да не изляза никога от него.
Докато Картър беше със Зия в лечебницата, аз се лутах из коридорите на Първи ном и не откривах следи от Уолт. Опитах да се свържа с него чрез амулета
И така — да, бях доста разстроена, докато Картър държеше в Залата на епохите краткото си тронно слово: „Искам да благодаря на всички малки хора, задето ме направиха фараон, и така нататък“.
Радвах се, че съм посетила Подземния свят и отново съм била с мама и татко. До тях поне не ми беше отказан достъп. Но бях много разочарована, че не съм открила там Уолт. Дори и да не му разрешаваха да ходи в света на простосмъртните, не трябваше ли да е в Залата на Съдилището и да поеме задълженията на Анубис?
Точно тогава мама ме дръпна настрани. (Не в буквалния смисъл на думата, разбира се. Все пак беше призрак и не можеше да ме дърпа никъде.) Застанахме отляво на подиума с мъртвите музиканти, свирещи весела музика. Дж. Д. Грисъм и жена му Ан ми се усмихнаха. Изглеждаха щастливи и аз се радвах за тях, но пак ми беше трудно да ги гледам, без да изпитвам угризения на съвестта.
