Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 97

Изглеждаше толкова покрусен, че Ужасно Дребен Били малко се посмили.

— Убаво тогаз — склони той, но малко троснато, защото толкова много гняв не може да изчезне ей така целият наведнъж. — За туй повече нема да се говори. Ма че се помни, чуете ли ме? — после той посочи спящия силует на Тифани. — А са земете я тая вълна, тютюнецо и терпентино, вдевате ли? Некой да я отвие капачката на терпентиновото шише и да ръсне една мънечка капчица у некоя парцалка. И никой, ама никой, да съм баш ясен, нема да ми пие нищичко от него!

Фийгълите се скъсаха от усилия да изпълнят заръчаното. Чу се звук от порене на плат, когато споменатата парцалка беше добита от края на роклята на г-ца Здравомислова.

— А така — одобри Ужасно Дребен Били. — Прост Уили, ти че земеш сите три неща и, че ги туриш на връх гърдите на големата мънечка бабаяга, дека она да мое да ги подуши.

— Ма как, че ги подуши, като ми е изстинала такава? — засъмнява се Уили.

— Ми нослето й не дреме — отвърна безизразно гонагълът.

Трите миризми на овчарската колибка бидоха положени благоговейно току под брадичката на Тифани.

— А са, че чекаме — обяви Ужасно Дребен Били. — Че чекаме и, че се надеваме.

В тясната стаичка със спящите вещици и цяла тълпа фийгъли си беше задушно. Така че на миризмите на овчата вълна, терпентина и тютюна не им трябваше много време да се смесят, надигнат и изпълнят въздуха…

Ноздрите на Тифани потръпнаха.

Носът мисли бързо. И има превъзходна памет. Толкова го бива, че една миризма може да те отведе толкова назад в паметта, че чак да заболи. Мозъкът не може да го спре. Мозъкът няма нищо общо с това. Роилникът можеше да контролира мозъци, но не и стомах, на който му се повдига, като го возят на летяща метла. А с носовете никак не го биваше…

А миризмата на овча вълна, терпентин и Веселия моряк можеше да отнесе един ум надалече, чак до едно тихо кътче, където беше толкова топло и безопасно, и нищо лошо не можеше да се случи…

Роилникът отвори очи и се огледа.

— Овчарската колиба? — измърмори си той.

Изправи се. Червена светлина се лееше през отворената врата и през стъблата на изпораслите навсякъде фиданки. Много от тях вече бяха доста пораснали и хвърляха дълги сенки, от които залязващото слънце беше все едно зад решетки. Около овчарската колибка обаче те бяха изпосечени.

— Това е някакъв номер — каза си той. — Няма да стане. Ние сме теб. Мислим като теб. По-добре мислим като теб, отколкото самата теб.

Нищо не се случи.

Роилникът изглеждаше като Тифани, макар че тук беше мъничко по-височък, понеже Тифани си мислеше, че е мъничко по-височка отколкото беше в действителност. Той излезе от колибката и стъпи на торфа.

— Става късно — обяви той на тишината. — Виж само дърветата! Това място загива. На нас не ни трябва да бягаме. Скоро всичко това ще стане част от нас. Всичко, което ти наистина би могла да си. Ти се гордееш с това петаче земица. Ние пък помним времето, когато още нямаше светове! Ние… ти можеш да променяш какво ли не само като махнеш с ръка! Можеш да оправяш нещата или да ги разваляш и ти да решаваш, кое право, а кое криво! Никога няма да умреш!