Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 94

Слънцето залязваше, сенките се удължаваха, а ливадите загиваха.

Роб се хвърли в атака.

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Това, което се случи, докато Нак Мак Фийгъл издирваха вярната миризма, имаше малцина свидетели (ако не се броят всичките бухали и прилепи, запремятани във въздуха след преминаването на метла управлявана от шайка пищящи малки сини човечета).

Първият от тях беше Номер 95, овен принадлежащ на един чифликчия без много въображение. Но той не си спомняше нищо повече от внезапен шум през нощта и усещането, че нещо му задуха на гърба. Понеже това беше не по-вълнуващо за Номер 95 отколкото и собственото му име, той продължи да си пасе трева.

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Следваща беше Милдред Пушър, седемгодишна, дъщеря на чифликчията, на когото принадлежеше Номер 95. След много години, като порасна и стана баба, тя разказваше на внучетата си за онази нощ, когато слязла по стълбите на светлината на свещ за глътка вода и чула някакви гласове под мивката…

— И тези гласове, бяха, разбирате ли, едни тънички и един от тях каза: „Абе Уили, немой го пиеш това бе, не видиш ли дека на шишето пише «Отрова!!?»“ а друг му отговори „Епа, гонагле, они турят тея неща да уплашат чиляко, барем не си пийне мънечката глътчица“, а първият глас каза „Ма, Уили, оно е отрова за плъхове бе!“, а вторият глас каза „Епа арно, оти я не съм плъх!“. И тогава отворих шкафа под мивката и какво да видя, той беше пълен с феички! И те ме зяпнаха, и аз ги зяпнах, а един от тях ми каза „Ей, туй са е сън дето го сънуваш, големо мънечко моменце!“, и веднага всички останали се съгласиха с него! А първият каза още „Та начи, у тойо твоя сън, големо мънечко моменце, оти не земеш да ни ка’еш дека ви е терпентино бре?“ И така, аз им казах, че е навън, в плевнята, а той каза „Епа тъй ли? Е, начи ние, че бегаме. Ма на ти един армаганец от феите за големото мънечко моме, дето са, че оди право у одаята си да си нанка!“ И после те си отидоха!

Едно от внучетата, слушащо я със зяпнала уста, промълви:

— И какво ти дадоха, Бабо?

— Това! — Милдред надигна сребърна лъжица. — А най-странното е, че тя е точно като онези, които някога имаше майка ми и които тайнствено изчезнаха от бюфета същата тази нощ! Оттогава си я пазя!

Това предизвика всеобщо възхищение. След което едно внуче попита:

— Кажи какви бяха феите, Бабо?

Баба Милдред се позамисли.

— Ами не бяха толкова хубави, колкото можеше да се очаква — призна накрая тя. — Но пък доста по-миризливи. И точно след като си тръгнаха, се чу едно ей такова…

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Като чуха шума отвън, хората в „Кралските крака“ (съдържателят беше забелязал, че има колкото щеш ханове и кръчми наречени я „Кралската глава“, я „Кралската десница“, я „Кралски кръст“ и откри още неизползвана ниша) занадигаха погледи.

След една-две минути вратата се отвори с трясък.

— Арна ви нощ бре, братя големанци! — изрева новодошлият.