Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 93

На което собствено нямаше какво да се възрази, така че след няколко минути Хамиш предпазливо пристъпи напред по дръжката. Останалите фийгъли се бяха хванали по сламките от другия край и дърдореха ли дърдореха. Пак там беше вързан здраво някакъв вързоп, на вид все едно пръчки и дрипи с една оръфана шапка, и открадната брада най-отгоре.

Поне заради тази допълнителна тежест метлата се беше насочила нагоре към една пролука между овошките. Хамиш въздъхна, пое си дълбоко въздух, нахлузи си защитните очила и докосна излъсканата част от пръта точно пред него.

Метлата се заиздига плавно във въздуха. Фийгълите заликуваха.

— Виде ли ма? Рекох ли ти я, дека сичко, че е окей? — провикна се Прост Уили. — Ма не мое ли да го подкараш мънечко по-бърже, а?

Хамиш отново докосна предпазливо лъскавата част.

Метлата потрепна, за миг застина неподвижно във въздуха, след което се изстреля рязко нагоре оставяйки след себе си като диря шума:

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Посред безмълвния свят в главата на Тифани Роб Секигоопрай пак вдигна меча си и се запромъква през сумрачното торфище.

Там имаше нещо, мъничко, но движещо се.

Беше миниатюрна трънка, растяща толкова бързо, че клоните й видимо мърдаха. Сянката му играеше по тревата.

Роб Секигоопрай го зяпна. Това не можеше да не значи нещо. Той зорко я наблюдаваше. Малко храстче, растящо…

И тогава си спомни, какво му беше казвала старата келда, още когато беше мънечко лапе.

Някога всичко тук било покрито с гори, гъсти и тъмни. После дошли хората и изсекли дърветата. Пуснали слънцето. По сечищата пораснала трева. Големанците докарали овце, които опасвали тревата, както и това, което расло посред тревата: фиданките. Така погинали тъмните гори. В тях тогава нямало много живот, не и долу, където дърветата се сключвали в плътен свод. Там било тъмно като на морското дъно, а листакът не пускал светлината. Понякога ще падне с трясък някой клон или затупурка от клон на клон надолу към мрака някой жълъд изпуснат от някоя катерица. Но най-вече било просто тихо и задушно. По краищата на гората намирали дом множество създания. Дълбоко в гората обаче живеели само дървета.

На ливадите обаче, за да живеят, им трябваше слънце за стотиците видове треви и цветя, птици и насекоми. Нак Мак Фийгъл знаеха това по-добре от мнозина други, защото бяха по-близо до земята. Каквото на друг му приличаше отдалече на зелена пустиня, за тях беше малка вряща и кипяща джунгла…

— Ебре — рече Роб Секигоопрай. — Така че ми играеш ти, а? Убаво, ма тука, че имаш да заземаш!

Той посече източилия се израсляк с меча си и отстъпи да го погледне.

Шумоленето на листа зад гърба му го накара да се обърне.

Там се разлистваха още две фиданки. И още една трета. Той огледа тревата и зърна десетки, че и стотици мънички дръвчета поемащи надпреварата си за място под слънцето.

Колкото и да беше разтревожен, а той беше разтревожен до костите си, Роб Секигоопрай се ухили. Ако имаше нещо, което наистина да се хареса на един фийгъл, това беше да знае, че където и да удари, ще улучи някой враг.