Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 92

— А туй краднене, оно че се запомни! — надигна глас Роб и се вдигна още по-възторжен рев. — Прост Уили!

— Я!

— Ти че водиш! Верно, дека си немаш акъл дори колкото за буболечка, брато мой, ма опре ли до краднене, немаш равен у целио свет! Ти че требе да гепиш терпентин, пресна овча вълна и мънечко тютюнец Веселио моряк! И га го гепиш, да го донесеш на големата бабаяга с двете тела! Речи й, дека требе тъй да стори, че роилнико да ги подуши, вдеваш ли? Туй че го докара него тука! И глей да одиш бърже, оти слънцето си залезва. Че ми краднеш от самото време… що бе? Питанье ли имаш бе?

Прост Уили беше вдигнал ръка.

— Сичко е ясно, бе Роб — каза той. — Ма онуй, га ми рече, дека не съм имал акъл и за буболечка, ми че онуй си беше мънечко нещо обидно…

Роб се поколеба, но само за миг.

— Епа да, Прост Уили, право думаш. Кривда беше да ти го река така. Туй беше оти много се бех разпалил и са прошка ти искам. И както ме видиш, дека съм се изправил тука, чуйте сички, що че викам: Прост Уили, ти имаш акъл колкото буболечка и я, че тепам секи шашкънин, дето че вика, дека било другояче!

Лицето на Прост Уили грейна в широка усмивка, но скоро пак се намръщи:

— Ма баш ти си ни вождо, бе Роб.

— Не и на тоя набег, Уили. Я че си оста’ем тука. Секак съм уверен, дека ти баш уууубаво, че го водиш тоя поход и нема да осереш сичко, както го осра последните седемнайсе пъти!

Този път множеството изстена.

— Глейте го слънцето бе! — посочи Роб. — Откакто приказваме тука, оно се си мърда! Некой требе да остае с нея! Нечем никой да вика, дека сме я изоставили да си умре сам-саминка! А са беж да ви нема, шашкъни с шашкъни, да не ми видите на сабята дебелио край!

Той надигна меча си и заръмжа. Те побягнаха.

Роб Секигоопрай грижливо остави меча си на земята, след което седна на прага на овчарската колибка и се загледа в слънцето.

След малко забеляза и още нещо…

Хамиш летеца изгледа с подозрение метлата на г-ца Здравомислова. Тя беше увиснала на няколко стъпки над земята и не му вдъхваше доверие. Той метна на гръб торбата, в която беше парашутът му, или по-скоро „парагащите“ му, защото беше направен от конец и най-добрия чифт празнични долни гащи на Тифани, както трябва изпрани. То парашутът все още беше на цветенца, но си беше най-доброто нещо да докара един фийгъл насигурно на земята. Та сега Хамиш имаше чувството, че май ще има нужда от него (или тях).

— Ми оно перушинка си нема — оплака се той.

— Глей са, ич нема време да се дърлиме! — сряза го Прост Уили. — Баш сме у зор и бързанье, сфатуеш ли, а немаме друг, освен тебе, дето да го най фърченето!

— Ма туй с метлата не е фърчене бе — възрази Хамиш. — Оно е магия. Криле си нема она! Я тая пущина не я отбирам!

Голем Йън обаче вече беше метнал един конец на метличинния край на метлата и се закатери нагоре. Другите фийгъли го последваха.

— Па и как му ста’е на туй кормуването ма? — не мирясваше Хамиш.

— Епа ти пилещарите как ги кормуваш? — поиска да знае Прост Уили.

— Ми онуй е фасулска работа. Само га си я изместиш тежестта и…

— Епа що да ти речем, че се учиш у крачка — отреди Уили. — Че оно фърченето нема как да е чак толкоз мъчно. Ми оно и патките го могат, а они акъл ич немат.