Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 96

… се разпадна на половина. Краката изминаха още няколко крачки накъм вратата и се катурнаха. Посред смълчания потрес някъде откъм панталоните се разнесе глас:

— Кривънци! Беж да бегаме!

За момент нещо във въздуха проблесна и вратата се затръшна.

След още малко един от клиентите пристъпи предпазливо и сръчка купчината вехти парцали и клечки, всичко което беше останало от посетителя. Шапката се търкулна и той отскочи назад.

Една ръкавица, все още държаща се за края на бара, най-сетне падна на пода с едно „дрън!“, което май беше доста силно.

— Е, като го погледне човек — замисли се кръчмарят. — Каквото и да е бил той, поне си е оставил джобовете…

Отвън се чу едно:

— Оооооооооллллллееееееееллллллллееееееее…

Метлата яко се удари в сламения покрив на къщичката на г-ца Здравомислова и си остана забита в него. Фийгълите изпопадаха от нея, без да престават да се бият.

Беснеещата им ритаща се маса се довъргаля до къщата, водейки подвижен бой по целия път до втория етаж и се изсипаха на раздаваща юмруци, ритници и удари с глави купчина посред спалнята на Тифани, където тези, които бяха оставени да пазят спящото момиче и г-ца Здравомислова се присъединиха заинтересувано.

Малко по малко до биещите се достигна звукът. Свирня на миша гайда, разсичаща битката като с меч. Ръце заотпускаха гърлата, които стискаха, юмруци заспираха посред удар, ритници заувисваха във въздуха.

Сълзи се стичаха по лицето на Ужасно Дребен Били докато свиреше „Цветето ми замириса“, най-тъжовната песен на света. Песен за дом, майки, отминали добри времена и за хората, които вече ги няма. Фийгълите се откопчиха един от друг и се загледаха в краката си, докато скръбната мелодия се виеше около тях и пееше за предателство, вероломство и нарушени обещания…

— Синца да ми се засрамите! — изкрещя Ужасно Дребен Били пускайки гайдата. — Срам и позор! Предатели! Издайници! Вашта бабаяга се бие за самата си душица! Де ви е честта бе? — Били хвърли скръбно изпищялата миша гайда на пода. — Срам сте за роден ви дом и огнище! Срам сте дор за слънцето, че ви грее! Срам сте за келдата, дето ви е родила! Предатели! Шашкъни! Проклинам я тез мои нозе, че стоим тук посред тая сган нехранимайковци! Некой да се тепа ли сакаше? С мене да се тепа тогаз! Да, бийте се с мен сите! И се кълнем у костената ми арфа, дека че го отнесем чак до морското дъно и после, че го сритам чак до кратерите на луната, и че го насадим да се вози до самио Пъкъл Геенски на седалка от таралеж! Чуете ли ме, яростта ми има силата на буря дето стрива планини на ситен песък! Кой изпосред вас, че се изпра’и срещу ми?

Голем Йън, почти три пъти по-едър от Ужасно Дребен Били, се присви и заотстъпва пред изправилия се пред него мъничък гонагъл. Нито един фийгъл, на който му е мил животът, не би вдигнал ръка в този миг. Че яростта на един гонагъл, туй е нещо страховито. Гонагълът може да използва думи, все едно са мечове.

Прост Уили провлачи крака една крачка напред.

— Видим я оти се пениш, бре гонагъле — измънка той. — Я съм, дето е моя вината, по причина дека съм прост. Требеше да се сетим за онуй за нас и кръчмите.