Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 89

— Епа момци — рече тихо Роб Секигоопрай. — Не наем, що че намерим тука, та затуй, че ми стъпвате толкова тихо, колкото за нога е възможно, вдевате ли? Аре да я намериме мънечката дребна бабаяга.

Те кимнаха и тръгнаха напред като призраци.

Земята пред тях леко се надигаше и водеше до някакви земни валове. Те ги приближиха предпазливо, внимавайки за засада, но нищо не им попречи да изкачат двете дълги могили в торфа образуващи нещо като кръст.

— От човешка ръка е правено — отбеляза Голем Йън като стигнаха върха. — Баш като у стари дни, а Роб.

Думите му потъваха в тишината.

— Ма много сме надлъбоко у чутурата на големата мънечка бабаяга — отвърна Роб оглеждайки се тревожно. — Как да най чиляк що ги е напра’ило.

— Ич не ми харесуе това, бе Роб — обади се един фийгъл. — Твърде е тихо.

— Епа да, Донекъде Нормален Джорджи, тъй е…

— Не ми изгрело ясно слънце, най ми…

— Прост Уили! — сряза го Роб, без да отмества очи от чудноватата местност.

Пеенето секна.

— Да, Роб? — обади иззад него Прост Уили.

— Сещаш ли се, га ти рекох, дека че ти кажем, га се издъниш у глупаво и не-при-стойно поведение?

— Епа да, Роб — каза Прост Уили. — И тоя път ли беше такъв път, а?

— Епа беше.

Те продължиха нататък постоянно озъртайки се. Все така си беше безмълвно. Това беше паузата, преди да гръмне оркестърът, затишието, преди да удари гръм. Беше като, че всички шумоленийца по рида бяха млъкнали в очакване да се надигне един голям преголям шум.

И тогава те намериха Коня.

Бяха го виждали много пъти на Варовитище. Тук обаче той не беше издълбан в склона, а се рееше право пред тях. Те го зяпнаха.

— Ужасно Дребен Били? — Роб махна с ръка на младия гонагъл да се приближи. — Ти си гонагъл, найш ги ти сите премъдрости за поезия и сънища. Те това що е? Оти е горе? Не требе да на връх чуката!

— Сериозни потайнювки са туй, госин Роб — обясни Били. — Ама сериозни, викам ти. Йощ не моем да ги разберем я.

— Ми она нали го нае Варовитището. Оти й е да го пра’и погрешно?

— Ей са го мислим, госин Роб.

— Оти не земеш да го мислиш по-бърже, а?

— Роб? — викна го Голем Йън, забързан към тях. Той беше разузнавал напред.

— Да? — обърна се покрусен Роб.

— Най-добре да додеш да видиш туй…

На връх едно закръглено хълмче имаше овчарска колибка на четири колела, с объл покрив и комин за тумбестата печка. Вътре стените бяха покрити с жълто-сините опаковки от стотици пакети тютюн Веселия Моряк. По стените висяха стари чували, а опаката страна на вратата беше покрита с тебеширени белязки, с които Баба Болежкова беше брояла овце и дни. Имаше и тясно желязно легло постлано със стара вълна, и чували.

— Отбираш ли го смисъло на сичко туй, Ужасно Дребен Били? — попита Роб. — Моеш ли да ми речеш дека е големата мънечка бабаяга?

Младият гонадъл го изгледа притеснено:

— Ъ-ъ, госин Роб, нал’найш дека току-що станах гонагъл? Ми нали, я ги наем песните и таквоз, ма немам го баш опито у това…