Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 88

— Арно бе, се си свърши работа, нищо дека е дивотия — склони Роб Секигоопрай и погледна Тифани.

Тя беше легнала, така че той на височина й стигаше до брадичката. Беше като да се разхожда около хълмче.

— Кривънци, що ми е мъчно и жално, га го гледам горкичкото така — поклати глава той. — Аре момци, земете онуй одеяло от одъро и турете тая възглавка под нозете й.

— Ъ-ъ, Роб? — обади се Прост Уили.

— Епа що? — Роб не откъсваше поглед от безжизнената Тифани.

— Как, че одиме у чутурата й? Требе ни нещо дето да ни води.

— Епа да, Уили и баш се сещам що, че е оно, оти я мойта чутура я ползвам за мислюване! — отговори Роб. — Право ли думам, дека сте я виждали много пъти големата мънечка бабаяга? А й вижте туй герданче!

Той посочи. Сребърният кон се беше усукал на врата й, както тя си лежеше на пода. И висеше сред разните му амулети и мрачно блещукащи неща.

— Епа що? — не разбра Уили.

— Оно й е армаган от сино на Бароно — обясни Роб. — И она си го е оставила у нея си. Она се е опитала да се обърне на нощна твар, ма нещо я е накарало да си го оста’и ей туй. И в чутурата й па, че го има. Важно е оно за нея. И са само да го забъцнем на каменоврът и оно, че ни откара право при нея28.

Прост Уили се почеса по главата и забеляза:

— Я, па си мислих, дека според нея он е само куп фъшкии, а? Видох я некой друг път, га си се разхожда, а он като доде на кон, она се, че си навири нослето и, че погледне на другата страна. Вервайте ми, некой друг път я видех, как она, че чека дор до двайсе и пет минути, та он да мине, само и само да може она да стори така.

— Епа що да ти речем, никой не най умо на жената как тече, — отвърна високопарно Роб. — Ние па, че го следваме Коньо.

Извадка от „Приказни същества и Как да ги избягваме“ от мис Проницателина Тик:

Никой не знае точно как Нак Мак Фийгъл преминават от един свят в друг. Тези, които в действителност са съзирали Фийгъли да пътуват по този начин, свидетелстват, че те като, че отмятат рамене и протягат единия си крак право напред. Тогава те размърдват ходилото си и ги няма. Това се нарича „стъпката на гаргата“ и единственият коментар даден по темата от един Фийгъл е „Она сичката цака е, видиш ли, у мърдането на глезено“. Изглежда те са способни да се придвижват така между всякакъв вид светове, но не и в рамките на един и същ свят. За тази цел, както уверяват те, те си имали „краци“.

Небето беше черно, нищо че слънцето беше високо над хоризонта. Тъкмо беше превалило пладне и осветяваше пейзажа ярко като през зноен летен ден, небето обаче беше черно като в полунощ, без нито една звезда.

Това беше пейзажът на ума на Тифани Болежкова.

Фийгълите се огледаха. Под краката им се простираше рид, закръглен и зелен.

— Она казуе на земята що е. Земята па казуе на нея що е она — проговори Ужасно Дребен Били. — Она наистина я пази душата на земята у чутурата си…

— Епа верно си е — продума Роб Секигоопрай. — Ма нема нищо да щъка, нали се сещате. Нема ягнища. Нема пилци.

— Мое, па… мое па нещо да ги е уплашило? — предположи Прост Уили.

Наистина нямаше нищо живо. Тук царуваха застиналостта и тишината. Всъщност Тифани, която все гледаше думите да са правилни, би казала, че това е безмълвие, което не е същото като тишината. Безмълвието е, каквото става в катедрали в полунощ.