Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 145

— Аз повечето неща ги върнах на г-н Силен-в-ръката — обясни тя. — Но си помислих, че това може и да… ти влезе в работа.

Старата жена бавно разви бялата хартия. Наметалото „Полъх на зефира“ се разгърна изпод пръстите й и изпълни въздуха като дим.

— Прекрасно е, но не е за мен — поясни Тифани, докато наметалото се извиваше по нежните течения на поляната. — За да се носи такова наметало, е нужно достолепие.

— Доста-летие ли? — попита рязко Баба Вихронрав.

— Достолепие… о, това е достойнство. Тежест. Мъдрост. Такива неща, — разясни Тифани.

— А — поуспокои се малко Баба.

Тя се вгледа в нежно диплещия се плат и вдъхна въздух. Наистина беше невероятно творение. Едно нещо можеше да им се признае на магьосниците: бяха направили едно от онези неща, които запълваха празнина в живота ти, която, докато не го виждаш, изобщо не си подозирала, че я е имало.

— Е, сигурно има такива, които могат да носят такова наметало и такива, които не могат — заключи тя, наметна си го и го пристегна с брошка във формата на полумесец. — Но пък е твърде претенциозно за такива като мен. Малко префърцунено си пада. С него ще взема да изглеждам като някоя фльорца.

Това последното беше казано като утвърждение, но завършваше с въпросителна извивка.

— Не, много ти отива, ама наистина — увери я бодро Тифани. — Не знаеш ли кога да постъпиш по човешки, значи не знаеш и кога да си вещица.

Птичките спряха да пеят. Горе по дърветата катериците побягнаха и се скриха. Дори и небето като че притъмня за миг.

— Ъ… поне така чух — добави Тифани. — От някой, който ги разбира тези неща.

Сините очи се взряха в нейните. От Баба Вихронрав не може да криеш тайни. Каквото и да кажеш, тя внимава, какво имаш предвид.

— Някой път може пак да наминеш — каза тя, обръщайки се бавно и гледайки как наметалото се вихри във въздуха. — Тук винаги е толкова тихо.

— С удоволствие — откликна Тифани. — Да кажа ли на пчелите, че ще идвам, та ти да си готова с чая?

За момент Баба Вихронрав я изгледа ядно, след което лицето й се промени в лукава усмивка.

— Ах, че си умна — похвали я тя.

„Какво ли се крие в теб?“ — помисли Тифани. „Коя си ти всъщност, дълбоко в себе си? Правиш се на голямата лоша вещица, да, но не си. Постоянно изпитваш хората, изпитваш ли изпитваш, но всъщност ти се иска, някой да е достатъчно умен, че да те бие. Защото сигурно е тежко това, да си най-добрата. Не ти е позволено да спреш. Може само някой да те бие, а пък си твърде горда, за да загубиш. Гордост! Ти си я обърнала на страховита сила, но тя те яде отвътре. Дали не смееш да се засмееш от страх, да не се окаже това началото на изкикотването?

Някой ден пак ще се срещнем. И двете го знаем. Пак ще се срещнем, на Изпитанията за Вещици.“

— Достатъчно съм умна да разбера, как успяваш да не мислиш за розови носорози, когато някой каже да не мислиш за тях — осмели се да каже на глас тя.

— О, дълбока магия е това, да — рече Баба Вихронрав.

— Не. Не е. Ти не знаеш, как изглеждат носорозите, нали?