Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 143

— Беше като сън, когато почти си се събудила и нали разбираш, можеш да го контролираш — заразправя Тифани. — Стига да внимавам, всичко ставаше. Беше все едно се издигам във въздуха, като се дърпам за връзките на обувките си. Все едно сама си разказвам приказка…

Баба кимна:

— Винаги има някоя приказка. То всичко си е все приказки. Че слънцето изгрява всяка сутрин, пак е приказка. Във всичко има по някоя приказка. Промениш ли приказката, променяш света.

— А какъв беше твоят план да победиш роилника? — не издържа Тифани. — Моля те? Трябва да знам!

— Моят план ли? — отвърна невинно Баба Вихронрав. — Моят план беше да те оставя, ти да се оправиш с него.

— Така ли? А какво щеше да правиш, ако бях загубила?

— Всичко по силите ми — отговори спокойно Баба. — Както правя всеки път.

— Щеше ли да ме убиеш, ако пак бях станала роилника?

Чинийката с чая не трепна в ръката на старата вещица. Тя се вглеждаше замислено в нея.

— Щях да те пощадя, стига да можеше — заключи тя. — Но не ми се наложи, нали така? Нямаше по-добро място от Изпитанията. Повярвай ми, вещиците могат да действат задружно, ако се наложи. По-трудно е, отколкото да подкарваш стадо котки дори, но може да се направи.

— Само че на мен все ми се струва, че ние… обърнахме всичко на малко шоу — отбеляза Тифани.

— Нищо подобно. Направихме го на голямо шоу! — възрази с доста удовлетворение Баба Вихронрав. — Гръм и мълния, бели коне и невероятни подвизи! Добро представление като за пени, какво ще кажеш? А с времето ще разбереш, момичето ми, че по малко шоу тук-там хич не се отразява зле на репутацията ти. А и чини ми се, г-ца Здравомислова вече го е разбрала, сега като може едновременно да жонглира с пет топки и да си вдига шапката! Слушай ме какво ти казвам, няма да сгрешиш!

Тя отпи изискано от чая в чинийката и после кимна накъм вехтата шапка на масата:

— Твойта баба, тя шапка носеше ли?

— Какво? А… обикновено не — отговори Тифани, все още мислейки си за голямото шоу. — Ако времето съвсем се развалеше, тя си връзваше като забрадка някой стар чувал. Тя казваше, че шапките все ти хвърчат по вятъра и иди ги гони през баира.

— Значи си е направила шапка от небето — заключи Баба Вихронрав. — А палто носеше ли?

— Ха, овчарите казват, че видиш ли Баба Болежкова с палто, значи ще е такава буря, че ще издуха и канари! — каза гордо Тифани.

— Значи тя и от вятъра си е направила палто — рече Баба Вихронрав. — Умение си е това, да. Дъждът не вали върху вещица, когато тя не го иска, обаче аз лично предпочитам да си се намокря и да съм благодарна.

— Благодарна за какво? — не разбра Тифани.

— Че после ще изсъхна — отговори Баба Вихронрав и остави чашата с чинийката на масата. — Ти, чедо, си дошла тук да научиш, кое е истина, а кое не е, но малко неща мога да те науча аз, дето ти вече да не ги знаеш. Просто още не знаеш, че ги знаеш. И още цял живот ще има да учиш това, дето ти е в костите. Ей това е истината.

Тя погледна изпълненото с надежда лице на Тифани и въздъхна: