Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 147

Не само Джейни я гледаше с други очи. Новините се разпространяваха. Народът на Варовитище недолюбваше вещиците. Те винаги досега бяха идвали от другаде. Винаги досега бяха чужденки. Сега обаче ето я наша Тифани, как изражда агънца както някога баба й, а пък казват, че била изучила вещерство там горе на планината! Да, ама си е пак нашата Тифани и толкова. Вярно, може и да носи шапка с големи звезди, но пък нали прави страхотно сирене и разбира от агнене, а и нали тя е на Баба Болежкова внучка. И те се потупваха многозначително по носовете. Внучката на Баба Болежкова. Помните ли какво можеше да направи старата, а? Та значи, тя може и да е вещица, ама си е нашата вещица. И си разбира от овце, да, разбира. Ха, а чух аз, че там горе в планината те имали някакви техни си състезания за вещици и нашата Тифани им показала на тях, какво може едно момиче от Варовитище, даде им тя да разберат. А и нали времената се менят. Е, та значи вече си имаме вещица, ама такава, че по-добра никой друг си няма! Никой няма да хвърля във вира на Баба Болежкова внучката!

На следващия ден тя пак щеше да се връща в планината. Много нещо се случи през тези три седмици, даже, без да се брои агненето. Роланд я беше поканил на чай в замъка. Беше малко неловко, както е винаги с този род неща, но чудна работа, как за няколко години той беше станал от непохватен смотаняк на притеснителен младеж, забравящ какво е искал да каже, щом тя му се усмихнеше. А освен това в замъка имаше книги!

Той срамежливо й беше подарил „Речник на Изумително Редките Думи“, а тя се беше подготвила достатъчно да му донесе ловджийски нож производство на Закзак, който беше майстор по ножовете, нищо че магиите му бяха боклук работа. Шапката много внимателно изобщо не беше спомената. А когато се прибра, тя намери белязка посред „П“, където с тънък молив бяха подчертани думите „Плонжон: вид реверанс, на около една трета от дълбочината на традиционния. Излязъл от употреба.“ Останала сама в спалнята си, тя се изчерви. Интересно как всеки път се изненадваш, когато нещо ти напомни, че докато ти наблюдаваш другите и мислиш за тях с толкова чувство за вещина, и превъзходство, в същото време те пък те наблюдавали и мислили за теб.

Тя си го записа в дневника, който беше станал доста по-дебел, с всичките му изсушени билки, белязки и странични бележки. Врани го бяха кълвали, мълния го беше удряла, чай го беше оливал. И си нямаше око. Едно око щеше да бъде извадено още на Ден Първи. Това беше дневникът на една истинска вещица.

Тифани беше престанала да носи шапката, освен на публични места, защото тя постоянно се огъваше от ниски врати, а покривът на стаята й направо я смачкваше. Днес обаче си я беше сложила, от време на време хващайки я, когато някой порив на вятъра се опитваше да я отнесе.

Стигна до мястото, където четири ръждясали железни колелета наполовина се бяха заровили в торфа, а по средата се подаваше тумбестото кюмбе. То беше удобно за сядане.