Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 142

— А ти някога правила ли си така?

— Не е учтиво да се започва с въпроси. Най-добре ела в къщи на чаша чай — отвърна Баба Вихронрав.

В тази къща човек можеше да сметне, че е необитаема. До огъня имаше два стола, единият, от които люлеещ се, а до масата още два, които не се люлееха, но се клатеха поради неравния каменен под. Имаше бюфет и парцалена черга пред огромното огнище. В единия ъгъл на стената беше облегната метла, а до нея имаше нещо тайнствено и островърхо, покрито с плат. Имаше много тясно и тъмно стълбище. И толкова. Нямаше нищо лъскаво, нищо ново, нищо ненужно.

— На какво дължа удоволствието да те видя? — попита Баба Вихронрав сваляйки осаждено черно котле от огъня и пълнейки също толкова черен чайник.

Тифани отвърза торбата, която беше донесла.

— Дойдох да ти върна шапката — каза тя.

— Я — изсумтя Баба Вихронрав. — Тъй ли било то? И защо?

— Защото е твоята шапка — обясни Тифани оставяйки я на масата. — Благодаря ти, че ми я зае все пак.

— Да ти кажа аз, много млади вещици и кътаните си зъби ще дадат за тая моя стара шапка — отбеляза Баба вдигайки шапката.

— Вярно — съгласи се Тифани и не добави: „Всъщност се казва кътни зъби“, а вместо това добави. — Но аз мисля, че всяка вещица трябва сама да си намери шапка. В смисъл, точната шапка като за нея си.

— Да, ама, като гледам, ти носиш купешка — забеляза Баба Вихронрав. — Една от ония Небостъргачите. Със звездички — добави тя и в тази дума „звездички“ имаше достатъчно киселина да прояде бакър, след което да прокапе през масата и пода, и да прояде още бакър на долния етаж. — Да не мислиш, че това я прави по-вълшебна, а? Звездички?

— Аз… така мислих, като я купувах. А сега-засега и тя върши работа.

— Докато не си намериш точната шапка — вметна Баба Вихронрав.

— Да.

— Която няма да е мойта?

— Няма.

— Добре.

Старата вещица прекоси стаята и смъкна покривалото от нещото в ъгъла. Оказа се, че то било голям дървен конус, точно колкото е висока една островърка шапка, на висока подставка. И върху нея се… изграждаше шапка, от тънки резки върбова кора, карфици и корав черен плат.

— Сама си ги правя — поясни тя. — Всяка година. Няма такава шапка като тази, която сама си направиш. Слушай ме, няма да сгрешиш. Вкоравявам аз хасето и го правя непромокаемо с една специална настойка. Ще се учудиш, колко нещо можеш да наместиш в шапка, която сама си си направила. Да, ама ти не си дошла да приказваш за шапки.

И Тифани най-сетне изплю камъчето.

— Онова беше ли истинско?

Баба Вихронрав си сипа чай, взе чашата и чинийката, след което грижливо сипа от чая в чинийката. Вдигна я и много внимателно, сякаш вършеше нещо много важно и деликатно, го духна. И всичко това го правеше бавно, и спокойно, докато Тифани се мъчеше да прикрие нетърпението си.

— Роилникът вече го няма, нали? — проговори Баба.

— Не. Но…

— Как беше усещането? Докато се случваше? Усещаше ли се като истинско?

— Не — отговори Тифани. — Усещаше се като повече от истинско.

— Е, значи това е то — провъзгласи Баба Вихронрав и си сръбна от чинийката. — Верният отговор е: И да не е било истинско, не е било и неистинско.