Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 139

И настъпи толкова плътна тишина, че можеше да ковеш в нея пирони.

И тогава тя рече:

— Ами добре тогава… в такъв случай обявявам Изпитанията за окончателно и надлежно закрити. Чаят е в голямата шатра!

Тифани и Баба се изправиха едновременно, с точност до секунда, и се поклониха една на друга. После Баба се обърна и се присъедини към блъсканицата за към чая. Любопитно беше да се наблюдава как тълпата се разделя пред нея без дори да се усеща, като море пред някой особено добър пророк.

Петулия беше заобиколена от други млади вещици. Номерът с прасето беше приет наистина много добре. Тифани застана на опашка, за да се прегърне с нея.

— Но трябваше ти да спечелиш! — възкликна Петулия с лице почервеняло от радост и безпокойство.

— Няма значение. Наистина няма — успокои я Тифани.

— Ти се предаде — обади се иззад гърба й един рязък глас. — В кърпа ти беше вързано, но ти сама се предаде. И как е сега усещането, Тифани? Как е то, да вкусиш унижението?

— Чуй ме сега, Аннаграма — започна, посочвайки я яростно с пръст Петулия.

Но Тифани се пресегна и смъкна ръката й. После се обърна и се усмихна на Аннаграма толкова весело, че чак стряскаше.

Това, което й се искаше да каже, беше: „У нас, Аннаграма, имаме Състезания за овчарски кучета. Овчарите се насъбират отвсякъде, за да покажат, какво могат кучетата им. Има сребърни звънци и колани със сребърни катарами, и всевъзможни награди. Но можеш ли да се сетиш, коя е голямата награда, Аннаграма? Не, не можеш. Е, има и съдии, но те не се броят, не и за голямата награда. Има… имаше една дребна старица, застанала винаги най-отпред, облегнала се на оградата, с лула в устата и двете най-добри изобщо раждали се някога овчарски кучета в краката й. Те се казваха Гръм и Мълния, и бягаха толкова бързо, че подпалваха въздуха, а козината им светеше по-ярко от слънцето. Обаче тя никога, ама никога не ги изкарваше на Състезанията. Тя знаеше за овцете повече отколкото и овцете знаеха за себе си. И това, което му се искаше на всеки млад овчар, ама каквото наистина му се искаше, не беше някаква тъпа купа или колан, а да я види как тя си вади лулата от устата, когато той си тръгва от арената и да каже тихичко «Ей това си го биваше». Защото това значеше, че той е истински овчар, а и всички останали овчари ще го знаят. А пък ако му кажеш, че трябвало било да я предизвика, той ще те изпсува и ще тропне с крак, и ще ти каже, че по-скоро би тръгнал да гаси слънцето с плюнка. Че как може да я бие? Нали тя е самото овчарство. То беше целият й живот. Отнемеш ли нещо от нея, от себе си го отнемаш. Ти обаче това не го разбираш, нали? Да, но това е душата и средоточието на нещата! Душата… и… средоточието!“

Да, но така само щеше да си пропилее дъха, затова тя каза просто:

— О, я млъквай, Аннаграма. Я да видим, дали са останали някакви курабийки, а?

Високо над главата й изкряска ястреб. Тя вдигна поглед.

Птицата се обърна, хвана вятъра и се заплъзга високо във въздуха накъм дома си.

Те винаги бяха с нея.

Седнала до котела си, Джейни отвори очи.

— Он си иде у дома! — извика тя, скочи и заразмахва ръце към наблюдаващите я Фийгъли. — А не ми стойте тука зяпнали! — разкомандва се тя. — А фанете некое зайче за печено! Накладете огиньо! Стоплете вода, оти я, че се баням! Вижте се ма, ма тука е като некоя кочина! Бърже да го изчистите! За Големио човек го искам светнало! Бегайте да гепите от Специалното Овче Средство! Накършете мънечко зелени вейки, мънечко от трънка, мънечко от глог! Лъснете ги златните чинии! Сичко да светне! К’во сте ми застанали, бе?