Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 38

Казах й къде предполагам, че са отвели Дани, и че инстинктът ми подсказва да тръгна сам след него. Тогава тя стисна ръцете ми по-силно.

— Защо му е на Саймън да го замъкне там?

— Сигурно е видял блокадата на пътя и е обърнал. Вероятно е имал радиостанция, настроена на полицейските честоти, и е чул за блокадата. През канализационните тунели може да излезе от града, като избегне постовете на полицаите.

— Но пеша?

— Винаги може да открадне кола, като отново излезе на повърхността.

— Значи вероятно вече го е направил. Ако е отвел долу Дани преди часове, най-малко преди четири часа, кой знае къде е отишъл вече.

— Вероятно, но аз се съмнявам.

Тери сбърчи вежди.

— Ако той още е в тунелите, тогава е завел там Дани по друга причина, а не, за да го изкара от града.

Нейната интуиция не е подпомагана от свръхестествени източници като моята, но в съчетание с логичното мислене й върши доста добра работа.

— Казах на Ози, че има нещо странно в това.

— В кое?

— Във всичко това. В убийството на доктор Джесъп и всичко останало. Нещо нередно. Чувствам го, но не мога да го определя какво точно е.

Тери е от малцината, които знаят за дарбата ми. Тя е наясно и че при прилагането на свръхестествените сили съм воден свише и затова не би тръгнала да ме разубеждава. Но Тери страшно много иска този хомот да се махне от врата ми.

Аз искам същото.

След „Талисман за късмет“ последва „Кукла на конци“. Оставих мобилния си телефон на масата и й казах, че съм забравил да го сложа да го заредя. Помолих я да ми даде нейния телефон и да зареди моя. Тя отвори чантата си и извади апарата.

— Не е мобилен, а сателитен. Обаче дали ще работи под земята?

— Не знам. Може би няма. Но ще има сигнал, когато изляза на повърхността. Благодаря, Тери.

Проверих силата на звъненето и го намалих.

— Когато се зареди другият — добавих, — ако някой специално се обади… дай му номера на твоя, за да ме потърсят на него.

— Как специално?

Имах време да помисля за странния непознат, който ми позвъни по телефона, докато седях под отровната бругмансия. Може би просто беше набрал грешен номер. А може би не.

— Ако е жена със сексапилен и загадъчен глас и не си казва името — искам да говоря с нея.

Тя повдигна озадачено вежди.

— Каква е тази работа?

— Не знам. Сигурно нищо особено.

Напъхах телефона в раницата и затворих ципа.

— Ще се върнеш ли на работа, Оди? — попита ме тя.

— Скоро. Но не тази седмица.

— Купихме ти нова шпатула. Широка, с ръб, наточен с лазер. На дръжката е гравирано името ти.

— Супер.

— Супер е, я. Дръжката е червена, а името ти е в бяло. И е със същите букви като логото на „Кока-кола“.

— Пърженето ми липсва. И тиганът. — Персоналът на бистрото ми беше като семейство повече от четири години и още ги чувствах близки. Но когато тези дни ги видях отново, две неща помрачиха другарството ни: моята тъга и тяхното настояване, че съм герой. — Трябва да вървя — казах, станах и нарамих раницата.

Може би, за да ме задържи, тя ме попита:

— Ъъъ… Елвис скоро навъртал ли се е?

— Оставих го да плаче в кухнята.

— Пак ли плаче? За какво?

Разказах й случката със солниците.