Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 9

Приближавахме по дъното на каньона. Беше много тъмно и много влажно, над земята висеше тънък пласт от бледи изпарения. Фаровете на колата подскачаха по тях и беше трудно да се види какво има отвъд. До ушите ми долетя далечно крякане на жаби, през стъклото на колата луната изглеждаше бледа като лицето на мъртвец, а звездите — като огърлица от фалшиви брилянти.

Рязко завихме, шмугнахме се през тесен портал и поехме по покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше високи храсти. Миг по-късно пакардът направи плавен завой и пред очите ни се появиха осветени прозорци, висящи сякаш направо в мъглата. Беше твърде тъмно, за да доловя очертанията на къщата, беше тихо и самотно. Онази самота, която витае над талията на осъдения на смърт престъпник в затвора Сан Куентин…

Над входната врата светеше фенер от ковано желязо, под него неясно се очертаваха фигурите на два каменни лъва. Колата спря до тях с тежко поскърцва-не. Самата врата беше обкована с големи бронзови гвоздеи и изглеждаше достатъчно солидна да издържи на средна по интензивност артилерийска канонада.

Шофьорът изтича до задната врата и помогна на Горман да се измъкне. Светлината на фенера падна върху лицето му и аз внимателно го разгледах. Дългият гърбав нос и дебелите устни ми бяха странно познати. Бях сигурен, че някъде съм го виждал, но в момента не можех да определя точно къде и кога.

— Разкарай колата! — изръмжа му Горман със зле прикрито раздразнение. — А после ни донеси малко сандвичи… И не забравяй да си измиеш ръцете, преди да хванеш хляба!

— Да, сър — покорно промърмори шофьорът, но погледът, който придружи тези дули, можеше лесно да утрепе слон. Регистрирах този факт с неприкрито удоволствие. В игра като тази човек трябва да знае кой къде стои.

Горман отвори входната врата, промъкна туловището си през нея, аз го последвах. Озовахме се в просторен хол. В дъното му имаше вита стълба за горния етаж, вляво — двойна остъклена врата, очевидно към тераса или трапезария.

Нямаше иконом, изобщо никой не ни посрещна, никой не прояви интерес към появата ни. Горман свали шапката си и започна да се бори с палтото. Без шапка изглеждаше все така внушителен и опасен. Темето му бе започнало да оплешивява, но косата му бе подстригана толкова късо, че това не биеше на очи, През редките посивели косми се виждаше розовата кожа на черепа му.

Аз хвърлих шапката си на близкия стол.

— Заповядайте, мистър Джаксън — рече дебелакът. — Искам да се чувствате като у дома, си.

Преминахме във всекидневната. Крачейки до него, имах чувството, че съм пристанищен влекач, който изтегля в открито море огромен презокеански лайнер. Помещението беше приятно. Край камината, в която спокойно можеше да се излегне човек със среден ръст, бяха пръснати няколко стола и два шезлонга, покрити с мека, вишнева на цвят кожа. Блестящият паркет беше покрит с красиви персийски килими, стената срещу широките френски прозорци бе изцяло заета от майсторски гравиран бюфет, зад чиито остъклени витрини се виждаше богата колекция от бутилки и чаши.