Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 75

Ако той искал да избегне тази опасност и напуснел редовете на партията, то все едно загубвал правото на съществуване» (89–392).

Това е един от типичните случаи, когато монополно управляващата фашистка партия поради срастването и с държавния апарат се превръща във военно — бюрократическа организация. По този начин тя изключва от системата принципа на доброволността, преставайки да бъде политическа партия в собствения смисъл на думата. Защото всяка политическа партия трябва задължително да се опира на принципа на доброволността и убеждението. Партията, която се изгражда с оглед държавното ръководство, не може да не приеме вековните принципи на държавата: бюрокрацията, бюрократическият централизъм, авторитаризма, спазването на тайната, принуждението и насилието.

Оттук и противоречивото положение на фашистката партия в условията на изградената от нея тоталитарна система. Формално, по устав, тя има един принцип, а принципите на нейния реален вътрешнопартиен живот и морал са съвсем други, дори противоположни. По устав членуването е доброволно, но на практика е принудително. Защото от това, гражданинът член ли е на партията, зависи дали ще заеме определена длъжност в държавната йерархия. Делови качества, компетентност, квалификация отстъпват на заден план пред главното изискване: член ли е на НСДАП съответният кандидат? Тя прокламира принципа на убеждението, което нацистите обикновено наричат «увещаване», но никога в реалния живот на низовите партийни организации този принцип не е съществувал. На негово място винаги се оказват принудата и грубата сила. Изглежда дори нелогично партията, разполагаща чрез държавата с всички и всякакви средства за принуда, да използува свободния обмен на мнения и вътрешнопартийната дискусия при разрешаването на политическите проблеми. Тези демократични принципи са органически враждебни на самата и природа, доколкото нейният апарат се бюрократизира. Абсолютната власт, с която разполага посредством държавата, я развращава. Затова всяка вътрешнопартийна опозиция, дискусия и политическо различие се възприема като предателство и се наказва, както държавата наказва, за «държавна измяна». Понеже централното партийно ръководство на фашистката партия е уи държавнот ръководство, което държи цялата власт в ръцете си, то възприема опозицията срещу себе си като опозиция срещу цялата партия и държава, а следователно и срещу народа, с който то много лесно се идентифицира. Това е специфично идеологическо мистификатерство, в което бюрократическата върхушка на фашистката партия вярва. Висшият партиен водач, който излиза от догмата, присъща на всяка фашистка държава, че водачът, фашистката партия, държавата и народът са едно и също и не могат да се разкъсват, при всеки случай на опозиция в партията спрямо него разсъждава така: «Щом тези хора са против мене, те са против партията, тъй като аз изразявам интересите на фашистката партия и съм упълномощен от нея да я представлявам». Като илюстрация е уместно да се напомни за събитията през нощта на 30 юни 1934г., известни под названието «Нощ на дългите ножове» или като «Рьомов пуч». Рьом, Карл Ернст и другите висши фюрери на щурмовите отряди (а през 1934г. СА са огромна сила, наброяват около 3 милиона членове) искат да направят от последните редовна армия. Това означава, че и ръководителите на тази армия ще я оглавят като висши офицери, представляващи въоръжените сили на страната. Висшите фюрери на щурмовите отряди са смятали това съвсем естествено и логично. Както политическите ръководители на партията (Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Хес, Розенберг и пр.) със завземането на властта станаха държавни ръководители и влязоха и правителствения кабинет, така и военните ръководители на партията (на партийната армия) следва да станат ръководители на въоръжените сили на държавата, още повече, че щурмовите отряди изиграха най-важната роля при завладяването на държавната власт от националсоциалистите.