Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 66

През 1939г. съдия на военен трибунал признал смекчаващи вината обстоятелства по делото на един есесовец, застрелял някакъв капрал, когато последният му подава пушката. «При това той е бил във възбудено състояние, предизвикано от многочислените зверства, извършени от поляците по отношение от германската раса. Бидейки член на СС, той особено чувствително реагирал на присъствието на евреи и на възбуденото отношение на евреите към немците; поради това той действувал „съвършено необмислено, с юношески пориви“» (89–615). В друг случай войници от СС са осъдени на «непредумишлено убийство», както е квалифицирано зверското избиване на голяма група хора с ярко изразени елементи на садизъм: «След като примерно, 50 евреи, които правели през деня мост, завършили вечерта своята работа, тези двама войници ги въвели в синагогата и ги разстреляли без всякаква причина» (89–615).

Убийствата, грабежите и разрушенията по време на антиеврейските акции в 1938г. са разследвани от гестапо, партийните органи, гаулайтерите и политическото ръководство, които лицемерно заключават: «В онези случаи, когато евреите са убивани без заповеди или въпреки заповедите, подбуди от низък характер не са открити». А целта на този процес, проведен от «партийния съд», е изразена дословно: «Да защити онези другари по партия, които, движени от най-добри националсоциалистически подбуди и инициативи, са отишли твърде далеч» (89–615).

Последната фраза говори повече, отколкото томове абстрактни размишления над интересуващата ни тема. В нея ясно е изразена главната правна особеност на тоталитарната система: фашистката партия стои над законите на държавата, а нейните членове и организации са свободни от юрисдикцията на държавата. В условията на тоталитарната държава съдът е не повече от един орган на фашистката партия, длъжен да изпълнява нейната воля: първо, съдиите са партийни членове, второ, няма независим от фашистката партия и държава печат. Правистът във фашистката държава съзнава, че заема отговорен държавен пост, доколкото е активен поддръжник на режима.

Обстоятелството, че органите на «правосъдието», макар много рядко, могат да проникнат и безпартийни (хора, които не членуват в нацистката партия), с нищо не изменя нещата. Такива хора обикновено са се престаравали повече от редовите националсоциалисти и тяхното раболепие пред режима се е изразявало в по-големи жестокости.