Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 23

В началото на 40-те години френският комуникт Ж. Политцер в полемика с нацисткия идеолог А. Розенберг отново определя фашизма като «най-реакционната контрареволюция в историята», като «контрареволюцията на XX век» (160–41, 44).

Евгени Кокс в желанието си да изтъкне противоречивата природа на фашизма и по-специално противоречието между неговата масова социална база, между масовото народно движение и дълбоко реакционната програма, която изпълнява, го нарече «реакционна революция» (52–136).

Ерих Хес, воден пак от желанието да изрази парадоксално противоречивата политическа природа на фашизма, особено противоречивостта на неговата стопанска организация, то определя като «индустриален феодализъм» (127–8), като система, която съчетава в себе си високото индустриално развитие на капитализма с докапиталистическите форми на извъникономическа принуда.

Херман Раушинг — бивш гаулайтер на областта Данциг, прозрял още преди войната целия авантюризъм на националсоциализма и избягал отвъд океана — определи германският фашизъм като «революция на нихилизма», «революция на отрицанието». В едноименната книга «Революция на нихилизма», излязла 1938г., той непрекъснато подчертава разрушителния характер на фашистката «революция»: стремежа да се унищожат всички нравствени, политически, художествени ценности, придобити в процеса на бавното и трудно развитие на човешката цивилизация (160а-26).

Уинстън Чърчил дава своеобразно генетично определение на фашизма, като свързва появата му с комунизма. Според неговите собствени думи: «фашизмът беше сянката или по-скоро уродливото дете на комунизма» (136а-13).

Трябва да се подчертае, че тази концепция е широко разпространена сред буржоазнодемократичната и либерална интелигенция на Запад. Тя се споделя от представителите на официалната историография, за които е станала почти традиционна. Много типично е изразена от професора по философия и социология Луиджи Стурцо: «Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика — именно че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшивишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия — този за Мусолини» (172а-221).

Известни са още множество определения на фашизма, които не държат сметка за неговото социално и класово съдържание. Американският психоисторик Р. Биниън например разглежда разпространението на фашизма в Германия като «епилептичен припадък на немския народ.», като всеобща «шизофрения на нацията» (6–167).