Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 22
Желю Желев
Актуалността на темата има и друга страна: необходимостта от изясняване структурата, закономерностите, скритите механизми и лостове на фашистката държава. Докато това не се направи, завинаги ще си остане загадка как фашизмът, особено германският, с неговата антинаучна, реакционна идеология, можа да повлече след себе си цели народи в Европа, за да ги превърне в оръдие за престъпните си цели; каква беше системата за «варваризиране», оглупяване, затъпяване, развращаване, деморализиране и дехуманизиране, която превърна милиони бюргери, филистери и верноподаници в модернизирана Тамерланова орда, застрашаваща с унищожение човешката цивилизация?
Ние знаем твърде много за престъпленията на фашизма (горене на книги, концентрационни лагери, газови камери и т.н.), но знаем твърде малко за онази машина, наречена фашистка държава, която вършеше тези престъпления.
Ние знаем твърде много за това, което се нарича «зверски фашизъм», и почти нищо за онзи «обикновен» (Михаил Ром), делничен фашизъм, от който израстват зверствата на първия.
Ето защо не е достатъчно само да се каже, че фашизмът е диктатура на най-реакционните империалистически кръгове (което, разбира се, е съвършено вярно), за да се отговори на тези въпроси. Нужно е да се отиде по-нататък: да се изследва детайлно фашистката диктатура като система и форма на държавна власт.
През различните периоди на фашизма са давани много и различни определения, при това от различни гледни точки. Всяко от тях в една или друга степен разкрива политическата същност на това противоречиво и загадъчно за културата на XX век явление. Когато след прословутия «поход към Рим» в 1921г. италианските фашисти идват на власт, много марксисти започват да го разглеждат като своеобразна дребнобуржоазна революзия. Още в 1923г. С. М. Бронски в сп. «Коммунистическая революция» третира фашизма именно като «дребнобуржоазна революция» и «борба на средните слоеве за самосъхранение» (6–25). Така го разглеждат в началото и италианските комунисти, които първи изпитват на гърба си ударите на фашистката диктатура. Според Л. Лонго в тогавашните дискусии в средите на италианските комунисти и социалисти фашисткото движение се е схващало като «резултат от бунта на дребната буржоазия, притисната в схватката между едрия капитал и работническото движение» (64–199).
Към такова схващане се е придържала и цялата социалдемокрация в Европа през 20-30-те години.
Към това схващане се придържа и А. Грамши. Но с неговото име е свързано и едно друго определение на фашизма като «несанкционирано от закона насилие от страна на капиталистическата класа» (23–471).
По-късно, след 1926г., когато италианският фашизъм започва да изгражда своята специфична държавна система и на хоризонта се очертава победата на много по-агресивното нацистко движение в Германия, все повече на преден план изпъква контрареволюционната природа на фашизма. Тогава вече се появяват нови определения, които подчертават като най-съществена тази негова черта. Е. Телман през 1932г. характеризира фашизма като «въоръжена контрареволюция, представена като масово движение, което се въплъщава в хитлеристките организации» (115–33). Пак през този период италианският историк Деле Пяне нарече фашизма «превантивна контрареволюция», Л. Лонго пък го определи като «една от формите на превантивната контрареволюция» (64–114).
