Читать «Лираел» онлайн - страница 5

Нощта сигурно бе протекла сравнително спокойно. Понякога, в своя изпълнен с кошмари сън, Лираел вървеше, говореше и обръщаше всичко с главата надолу. Ала това винаги се случваше само в нейната стая. В безценната й стая. Сърце не й даваше да си помисли какъв би бил животът, ако я принудеха да се върне в семейните стаи.

Тя отново затвори очи и се ослуша. Цареше пълна тишина, което означаваше, че навярно има много време до пробуждащата камбана. Камбаната биеше в един и същ час всеки ден, призовавайки Клеър да станат от леглата си и да посрещнат новото утро.

Лираел стисна очи по-силно и се опита да заспи отново. Щеше й се да си възвърне усещането за онази ръка върху челото й. Това докосване беше единственият й спомен от нейната майка. Не лицето или гласа й — само допира на хладната й ръка.

Днес отчаяно се нуждаеше от нея. Ала майката на Лираел отдавна си бе заминала, отнасяйки със себе си тайната за нейния баща. Лираел беше само на пет; нямаше думи, нямаше обяснения. Така и никога не получи обяснение. Само новината за нейната смърт, едно объркано известие, пристигнало от далечния Север три дни преди десетия рожден ден на Лираел.

След като си припомни това, нямаше надежда да заспи. Както и през всяка друга сутрин, тя се отказа от опитите да държи очите си затворени. Остави ги ококорени и се взира в тавана няколко минути. Ала камъкът не се бе променил през нощта. Беше все така сив и студен, с миниатюрни розови точици.

На тавана светеше символ на Хартата за светлина, топъл и златист знак върху камъка. Той светеше по-ярко, когато Лираел се беше събудила за първи път и стана още по-ярък, щом провеси краката си над леглото и заопипва с пръсти, докато търсеше обувките си. Помещенията в дома на Клеър се отопляваха с пара от горещи извори и с магия, ала каменният под винаги беше студен.

— Днес навършвам четиринайсет — прошепна Лираел. Беше обула обувките си, но не понечи да се изправи. Още откакто бе пристигнало известието за смъртта на майка й, всички нейни рождени дни се бяха превърнали в съдбовни предвестници.

— Четиринайсет! — каза отново тя, а думата беше примесена с болка. Беше на четиринайсет и според стандартите на света извън Глетчера на Клеър, беше вече жена. Но тук все още се налагаше да носи синята детска туника, защото Клеър отбелязваха преминаването към зряла възраст не чрез годините, а чрез дарбата на зрението.

Лираел отново затвори очи и силно ги стисна, докато се стараеше да види бъдещето. Всички нейни връстници притежаваха зрението. Много от по-малките деца вече носеха бялата роба и диадемата с лунни камъни. Беше нечувано някой да няма зрението на четиринайсет години.

Лираел отвори очи, ала не откри никакво видение. Видя само своята скромна стая, леко замъглена от сълзи. Тя ги изтри и стана.

— Нямам майка, нито баща, нито зрението — каза, докато отваряше гардероба, за да извади една кърпа. Това беше познат рефрен. Изричаше го често, макар че той винаги я караше да усеща ужасен пристъп на мъка в стомаха си. Беше все едно да дразни с език болен зъб. Болеше я, но не можеше да го остави на мира. Тази рана вече бе част от нея.