Читать «Лираел» онлайн - страница 255

— Искаш да кажеш, че не аз съм бъдещият Абхорсен, а тя? — попита Сам.

— Но това е невъзможно! — възкликна Лираел. — Тоест, не искам да бъда Абхорсен. Аз съм Клеър. Предполагам, че освен това съм Възпоменател, но съм… аз съм Дъщеря на Клеър!

Тя бе извикала последните думи и те отекнаха в залата.

— Оплаквай се колкото си щеш, Кръвта ще излезе наяве — каза Могет, когато ехото утихна. — Ти си бъдещият Абхорсен и трябва да се заемеш със звънците.

— Слава на Хартата! — въздъхна Сам и Лираел видя, че в очите му има сълзи. — Имам предвид, че бездруго никога нямаше да стана добър с тях. Ти ще бъдеш много по-добър бъдещ Абхорсен, Лираел. Виж само как си влязла в смъртта единствено с онези малки флейти. И си победила Хедж, като си се измъкнала. Единственото, което аз успях да направя, бе да се изгоря и да му позволя да се добере до Никълъс.

— Аз съм Дъщеря на Клеър — настоя Лираел, но гласът й прозвуча слабо дори в собствените й уши. Беше пожелала да разбере кой е баща й. Ала да бъде бъдещият Абхорсен, а един ден — да се надяваме в далечното бъдеще — Абхорсен, беше нещо, което би могла да приеме много по-трудно. Животът й щеше да бъде посветен на преследване, унищожаване или прогонване на мъртвите. Щеше да пътува из цялото Кралство, вместо да води живота на Клеър, ограничен в пределите на Глетчера.

— „Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника“? — прошепна тя бавно. Беше наполовина Клеър, ала кръвта на Абхорсен преобладаваше във вените й. Дарбата, за която беше копняла през целия си живот, щеше да й бъде окончателно и напълно отказана.

— Не, няма да бъде така, господарке — каза спокойно Кучето, когато се приближи откъм гърба на Лираел и положи муцуната си в скута й. — Ала твоето наследство от Клеър те дарява с дарбата на Възпоменанието, защото само дете на Абхорсен и Клеър може да гледа в миналото. Трябва да доразвиеш собствените си способности — заради себе си, заради Кралството и заради Хартата.

— Никога няма да получа зрението — прошепна отново Лираел много бавно. — Никога няма да получа зрението… — Тя обгърна с ръце шията на необичайно чистото Куче, без даже да забележи, че то ухае приятно на сапун, за пръв и вероятно за последен път. Ала не заплака. Очите й бяха сухи. Просто й стана много студено и не можа да се стопли с утешителната топлина на Кучето.

Сам гледаше как трепери, но не помръдна от стола си. Имаше чувството, че трябва да отиде да я успокои по някакъв начин, но не знаеше как точно. Тя не беше млада жена или момиче. Тя беше негова леля и той не знаеше как да се държи. Дали щеше да се обиди, ако се опиташе да я прегърне?

— Нима… нима зрението е толкова важно за теб? — попита той колебливо. — Знаеш ли — продължи той, усуквайки ленената си салфетка, — аз изпитвам… изпитвам невероятно облекчение от това, че не се налага да бъда бъдещият Абхорсен. Никога не съм искал да усещам смъртта или да влизам в смъртта, или каквото и да било друго. А онзи път, когато го направих, когато некромантът… когато той ме хвана… ми се дощя да умра, защото тогава всичко щеше да приключи. Ала някак успях да се измъкна и разбрах, че никога вече не бих могъл отново да вляза там. Просто всички останали очакваха от мен да поема по стъпките на майка си, защото Елимер съвсем очевидно ще бъде кралица. Мислех си, че може би и при теб е било същото. Нали знаеш, всички останали Клеър имат зрението, така че това е единственото важно нещо, дори и да не го искаш. Това би бил единственият начин да отговориш на техните очаквания, както аз да бъда бъдещият Абхорсен. Само че аз не желаех да бъда онова, което те искаха, а ти си го искала… Говоря глупости, нали? Съжалявам.