Читать «Лираел» онлайн - страница 249

Лираел кимна и преглътна, вгледана в мястото, където камъните за стъпване би трябвало да водят от Къщата до западния бряг. Дори не можа да ги види под всичките тези пръски и кипящата вода. Надяваше се да не й се наложи и си припомни кожата на Хартата, която сега бе сгъната на сигурно място в чантата, където се намираше „Книгата за спомените и забравата“, готова да бъде облечена. Можеше просто да прелети отгоре като лаещ бухал и да кряска през целия път.

Няколко минути по-късно, „Откривател“ наближи варосаните стени. Лираел ги погледна, като прокара въображаема линия от мачтата на лодката до върха им. По някакъв начин загражденията изглеждаха по-високи отблизо и по тях имаше странни следи, които дори варта не можеше да прикрие. Приличаха на петна, останали след наводнение, което бе стигнало чак до върха им.

После се озоваха на дървената пристанищна платформа. „Откривател“ леко се удари в тежките платнени фендери, окачени там, ала звукът от удара се изгуби напълно сред грохота на водопада, от който стомасите им вибрираха. Сам и Лираел бързо разтовариха багажа, като си жестикулираха, за да се разбират. Водопадът беше твърде оглушителен, за да чуят дори вик, освен ако — както Сам демонстрира на Лираел, — той не застанеше непосредствено до ухото й, а това беше болезнено.

Когато натрупаха всичко върху пристанищната платформа, а Могет кацна върху раницата на Лираел, докато Кучето радостно ловеше пръски в устата си, Лираел целуна по бузата барелефа в предната част на „Откривател“ и отблъсна лодката от кея. Стори й се, че видя как издяланото от дърво лице на жената й смигна, а устните й се извиха в усмивка.

— Благодаря ти — изрече беззвучно тя, а Сам се поклони до нея в знак на уважение. В отговор „Откривател“ развя платната си, после се завъртя в кръг и започна да се движи нагоре по течението. Сам, който наблюдаваше внимателно, забеляза, че течението в канала е обърнало посоката си и се движи на север, срещу течението на реката. За пореден път се запита как ставаше това и се опита да измисли начин да види Камъните на Хартата, потопени дълбоко в речното корито отдолу. Може би Лираел щеше да го научи как да си направи кожа на ледена видра с помощта на Хартата…

Едно докосване по ръката го извади от унеса, и той се обърна, за да вземе дисагите и меча си. После поведе останалите към портата и я отвори. Когато минаха през нея, шумът от водопада буквално секна, така че Лираел трябваше да се ослушва внимателно, за да чуе дори някакъв далечен тътен. Вместо него сега тя чуваше песента на птиците по дърветата и много пчели, които жужаха наоколо по пътя към разцъфналите праскови. Мъглата над главите им и около Къщата на Абхорсен също се разсея, защото Лираел стоеше на слънцето, което бързо изсуши пръските, нападали по лицето и дрехите й.

Пред тях имаше пътека от червени тухли, заобиколена от ливада и ред храсти с групички от странни, пръчковидни жълти цветя. Пътеката водеше към входната врата на Къщата, боядисана в приветливо небесносиньо, открояващо се ярко на фона на варосаните камъни от двете й страни. Самата Къща изглеждаше съвсем нормална. Преди всичко тя се състоеше от една голяма постройка на три или четири етажа, освен кулата. Там имаше нещо като вътрешен двор, защото Лираел видя как птиците прелитат от и към него. Имаше много прозорци, всичките доста големи, и сградата излъчваше спокойствие и приветливост. Очевидно Къщата на Абхорсен не беше укрепление, разчитащо на някакви други средства за отбрана, освен на архитектурните.