Читать «Лираел» онлайн - страница 248

Чу, че Сам идва откъм кърмата и скоро той се озова до нея, вгледан напред. По силата на някакво мълчаливо съгласие, двамата не говореха за случилото се, макар че надвисналото мълчание помежду им беше мъчително.

Накрая, изгарящ от желание да каже нещо, Сам влезе в ролята на екскурзовод.

— Не си личи, но островът е по-голям от футболно игрище. Ъм, това е игра, която играех в училище, в Анселстиер. Както и да е, дълъг е около триста метра и е широк близо сто. Освен самата къща, има градина и овощни насаждения — можеш да видиш разцъфналите праскови вдясно. Само че за съжаление е твърде рано за плодове. Прасковите тук са прекрасни, само Хартата знае защо. Къщата не е нещо особено като размери, в сравнение с двореца, но е по-голяма, отколкото изглежда, а в нея се съхраняват много неща. Предполагам, че доста се различава от вашия Глетчер.

— Вече ми харесва — каза Лираел с усмивка, все така вгледана напред. Сред облаците едва се забелязваше лека дъга, извита над белите стени, оградили Къщата с разноцветна ограда.

— На мене също — промърмори Могет, когато внезапно се появи иззад лакътя на Лираел. — Макар че трябва да те предупредим за готвенето.

— Готвенето? — попита Кучето, облизвайки устни. — Какво му има?

— Нищо — каза строго Сам. — Привиденията са много добри готвачи.

— Нима ползвате привидения за прислуга? — попита Лираел, изпълнена с любопитство относно разликите между живота на Абхорсен и Клеър. — Ние на Глетчера вършим повечето неща сами. Всички трябва да се редуват, най-вече при готвенето, макар че има някои хора, които се специализират.

— Никой извън семейството не идва тук — отвърна Сам. — Имам предвид цялото семейство — онези, които притежават Кръвта, като Клеър. И никой не трябва да върши нищо, защото има толкова много привидения, изгарящи от желание да помагат. Мисля, че се отегчават, когато къщата е празна. Всеки Абхорсен създава по няколко привидения, така че те непрекъснато се увеличават. Някои от тях са на стотици години.

— Хиляди — каза Могет. — И повечето са слабоумни.

— Къде ще акостираме? — попита Лираел, пренебрегвайки мърморенето на Могет. Не виждаше нито една порта или място за акостиране по северната стена.

— От западната страна — каза Сам, извисявайки глас, за да надвика усилващия се рев на водопада. — Ще заобиколим острова, почти до водопада. Там има подвижна пристанищна платформа за Къщата, както и камъни, по които да преминем към западния тунел. Погледни, можеш да видиш къде се намира входът на тунела, горе на брега.

Той посочи една тясна издатина по средата на западния бряг на реката, сива и гола каменна скала, висока почти колкото Къщата. Ако там имаше вход към тунел, Лираел не успя да го види през мъглата и той й се струваше опасно близо до водопада.

— Искаш да кажеш, че в средата има камъни, върху които да стъпим? — възкликна тя, сочейки ъглите, където водите връхлитаха в течение, широко поне двеста метра, невероятно дълбоко и движещо се със скорост, каквато Лираел дори не можеше да си представи. Още по-лошо, Сам й беше казал, че водопадът е висок повече от три метра. Ако по някакъв начин бъдеха изхвърлени от канала, „Откривател“ щеше да се преобърне за секунди, а падането щеше да бъде много продължително.