Читать «Лираел» онлайн - страница 247

Накрая Лираел разхлаби прегръдката си и се отпусна. Сънят я бе надвил, това беше онзи сън, който идва само когато всички сили са изчерпани, а битките са спечелени или загубени.

Кучето помръдна леко, за да може тя да се разположи по-удобно, и извърна глава, за да погледне назад, така, както никое куче не би могло да го направи. Сам също спеше, свит на кълбо на кърмата, а румпелът леко помръдваше над главата му.

Могет изглеждаше заспал на обичайния си пост до мачтата. Ала той отвори едното си пронизващо око, когато погледът на Кучето стигна до него.

— И аз го видях — каза Могет. — При онзи Висш мъртвец, Клор.

— Да — каза Кучето с разтревожен глас. — Надявам се, че няма да имаш проблеми да си припомниш на кого трябва да бъдеш верен?

Могет не отговори. Той бавно затвори окото си, а по лицето му се появи лека потайна усмивка.

Падналото куче седя на носа през цялата нощ, докато Лираел се мяташе до него. Те отминаха Куър в ранните, тихи часове на сутринта — просто една бяла платноходка в далечината. Макар че това беше първоначалната цел на пътуването му, „Откривател“ не понечи да доближи пристанището.

Лираел бе обзета от лек панически пристъп, когато се събуди от шума на водопад пред себе си. От това разстояние той звучеше като жужене на рояк насекоми, и й беше нужна една минута, за да разбере за какво става дума. Когато това стана, тя изживя няколко тревожни мига, докато осъзнае, че „Откривател“ пътува съвсем бавно на фона на клоните на дърветата, листата и другите плаващи останки, които се носеха от двете им страни.

— Намираме се в канала, близо до Къщата на Абхорсен — обясни Кучето, докато Лираел търкаше очи, за да се разсъни и се протягаше в безполезно усилие да облекчи болката и схващането във врата.

Цялата смърт от изминалата нощ сякаш се бе случила много отдавна, но съвсем не изглеждаше като сън. Лираел знаеше, че лицето на последния южняк, неговото облекчено изражение, когато в крайна сметка разбра, че е избягал от мъртвите, щеше да я съпътства през целия й живот.

Докато се протягаше, тя погледна към огромното количество пръски, които хвърчаха при падането на Ратерлин над Дългите скали пред тях. Реката сякаш се губеше зад огромен облак, който обгръщаше скалите и територията отвъд тях в гигантска, вълниста бяла пелена. После, само за миг, мъглата се разсея, и тя видя ослепителна кула, чийто конусовиден покрив, покрит с червени керемиди, привличаше слънцето. Той приличаше на мираж, вибриращ сред облака, ала Лираел разбра, че най-сетне е пристигнала в Къщата на Абхорсен.

Щом наближиха още, тя видя и други покриви с червени керемиди, които се появиха иззад облака, загатвайки за останалите сгради, разположени около кулата. Ала не успя да види повече, защото целият остров, върху който беше построена Къщата, бе заграден с боядисана в бяло стена, висока поне метър и половина. Виждаха се само червените керемиди и върховете на дърветата.