Читать «Лираел» онлайн - страница 234

— Не разполагаме с цяла минута! — извика Сам, който видя, че стрелците се готвят да стрелят отново. — Просто го развей!

Лираел не му обърна внимание. Тя бързо закрепи халките в единия край, като завинти щифтовете, бавейки се умишлено в очите на Сам. Той се канеше да се втурне напред и да грабне проклетото знаме, когато Лираел внезапно го пусна и го издигна по фала, точно когато от патрулната лодка полетяха още пет стрели към тях.

„Откривател“ реагира първи, завъртайки румпела, за да насочи носа към вятъра. Лодката мигновено загуби скорост, а платното плющеше и тракаше, сякаш раздаваше вманиачени аплаузи. Сам се наведе и румпелът го удари в челюстта, достатъчно силно, за да реши, че са го простреляли — поне за миг. После той се завъртя обратно, пропускайки го на косъм, когато лодката пое по първоначалния си курс.

Ала онези няколко секунди на намалена скорост се бяха оказали решаващи, даде си сметка Сам, когато стрелите, които трябваше да ги прободат, потънаха във водата на сантиметри от тях.

После огромната сребърна звезда на Клеър се издигна над мачтата, блестейки на слънцето. Сега не можеше да има съмнение на кого принадлежи тази лодка, защото знамето не беше просто парче плат, а подобно на самият „Откривател“, беше пропито с магията на Хартата. Дори и в най-тъмната нощ, звездното знаме на Клеър щеше да продължи да блести. На силната дневна светлина то почти заслепяваше с яркостта си.

— Престанаха да гребат — заяви радостно Кучето, когато изведнъж лодката се изгуби сред хаос от тънки като клечки гребла. Сам се успокои и остави наченките на защитното заклинание да избледнеят, за да провери дали е изгубил някой от зъбите си.

— Но двама от стрелците все пак ще стрелят — продължи то, при което Сам изохка и бързо се опита да посегне към символите на Хартата, които току-що бе освободил.

— Да… не… останалите четирима вземат надмощие. Капитанът крещи… всичко е излязло наяве!

Сам и Лираел погледнаха към патрулната лодка. На нея цареше хаос от биещи се фигури, придружен от викове, писъци и тракане на оръжия. Насред всичко това внезапно се появи стълб от бял огън, който изсвистя достатъчно силно, че да накара ушите на Кучето да се свият назад, а останалите да потреперят. Огненият стълб се издигна на повече от три метра, после се плъзна встрани и описа дъга.

За миг Сам и Лираел решиха, че ще потъне във водата и ще изчезне, но всъщност той отскочи над реката, сякаш водата беше мека трева. После пое към тях и започна да се превръща в нещо друго. Не след дълго той вече не беше бяла огнена ивица, а гигантски горящ глиган с бивни. Глиганът бягаше след „Откривател“ с огромни плющящи подскоци и квичеше, което предизвика гадене у всички, които го чуха.

Сам реагира първи. Грабна лъка на Лираел и запрати последователно четири стрели към съществото, което бързо ги настигаше. Всички те попаднаха директно в него, но не предизвикаха никакъв резултат, с изключение на внезапна вихрушка от искри, след което незабавно се превърнаха в разтопен метал и пепел.

Сам посягаше да вземе още една стрела, когато Лираел протегна ръка покрай него и извика някакво заклинание на вятъра. От пръстите й политна златиста мрежа, която ставаше все по-широка, докато прекосяваше водата помежду им. Тя улови подобното на глиган същество, когато то подскочи, обгръщайки го с въжета от жълто-червен огън, който угаси нажежения до бяло пламък на съществото. Глиганът и мрежата потънаха във водата и изчезнаха под повърхността на реката, а ужасното квичене престана. Когато водите на Ратерлин го обгърнаха, изригна огромна струя пара поне на три метра. Когато тя изчезна, нямаше и следа нито от мрежата, нито от създанието на Свободната магия, освен множество малки късчета от нещо, което наподобяваше отдавна изгнило месо — късове, които дори и хищните чайки в небето предпочитаха да избягват.