Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 39

— Мисля, че да — отвърна тя; очите й тутакси се навлажниха.

— Друг ли има?

— Не.

Няма засега, помисли си той. Но до ден — два Барб и Бенет ще се погрижат за това.

— Просто не напредваш в живота, Клей — каза тя. — Ти си умен и способен, но нямаш амбиции.

— О, колко е приятно да чуя, че отново съм умен и способен. Допреди няколко часа бях загубеняк.

— Какво, шегички ли се опитваш да пускаш?

— А защо не, Ребека? Защо да не се посмеем! Всичко свърши, нека да си го кажем направо. Ние се обичаме, но аз съм загубеняк и не напредвам в живота. Което е твой проблем, а не мой. Моят проблем са родителите ти. Тежко на нещастника, който ще се ожени за теб, с парцалите ще го изядат.

— Нещастник, така ли?

— Точно така. Жал ми е за нещастника, за когото ще се омъжиш, защото родителите ти са непоносими.

— Нещастник значи. — В очите й нямаше повече сълзи. Бяха сухи и хвърляха искри.

— Хей, по-полека!

— Нещастникът, който ще се ожени за мен, така ли?

— Виж какво, искам да ти предложа нещо. Хайде да се оженим още сега. Напускаме работа, правим една бърза сватба без гости, продаваме всичко и се изнасяме, да речем, в Сиатъл или Портланд, и известно време живеем само от любов.

— Ти не искаш да се преместиш в Ричмънд, дето ти е под носа, а си тръгнал за Сиатъл!

— Ричмънд е твърде близо до родителите ти, не разбираш ли?

— И после какво?

— После ще си намерим работа.

— Каква работа? Да не би по Западното крайбрежие да не достигат адвокати?

— Забравяш нещо. Запомни, че от снощи аз съм способен, работяга, образован и умът ми е като бръснач, а на всичко отгоре съм и хубавец. Големите юридически фирми ще се бият за мен. За осемнайсет месеца ще стана съдружник. Ще имаме деца.

— И тогава ще дойдат родителите ми.

— Няма, защото ние няма да им казваме къде сме. А ако все пак ни открият, ще си сменим имената и ще се изселим в Канада.

На масата пристигнаха още две чаши и те набързо пресушиха първите.

Ведрият момент премина бързо. Но той напомни и на двамата колко се обичат и колко им е приятно да са заедно. Бяха си доставили много повече щастие, отколкото тъга, макар че напоследък и това се променяше. Все по-малко щастие. Все повече безсмислени дрязги. И все повече натиск от страна на семейството й.

— Не обичам Западното крайбрежие — заяви накрая тя.

— Тогава ти избери мястото — каза Клей, с което авантюрата приключи. Мястото й го бяха избрали отдавна други. Тя отпи една голяма глътка от чашата си, наведе се напред и го погледна право в очите.

— Клей, наистина ми е нужна почивка.

— Не се измъчвай, Ребека. Ще постъпим както ти искаш.

— Благодаря ти.

— Колко почивка ти трябва?

— Няма да преговарям с теб, Клей.

— Един месец?

— Повече.

— Не приемам. Нека да бъде месец. Един месец без телефонни разговори, става ли? Днес е седми май. Нека се срещнем пак тук на шести юни, на същата маса, и тогава ще говорим за продължение.

— За продължение?!

— Наречи го както искаш.

— Благодаря много. Предпочитам да го нарека скъсване, Клей. Бар „Раздяла“. Клуб „Кой откъдето е“. Ти на една страна, аз на друга. Можем пак да поговорим след месец, но не очаквам промяна. През последната година не виждам нещо да се е променило.