Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 38

Клей пристигна пръв и застана на бара сред тълпата канцеларски плъхове от Капитолия, които пресушаваха чаши една след друга, докато говореха на висок глас и всички едновременно за важните държавни дела, които допреди малко бяха решавали. Той обичаше Вашингтон и едновременно с това го мразеше. Обичаше неговата история, жизнена енергия и значимост, а презираше безбройните нищожества, впуснали се в бясна надпревара кой да се изкара по-важен. Близо до него се водеше ожесточена дискусия по законите за пречистване на отпадни води в Централната американска равнина.

„Ейбс Плейс“ си беше най-обикновена кръчма, но стратегически разположена до Капитолийския хълм, за да примамва жадните тълпи, които вечер се разотиваха към предградията. Красиви жени. Добре облечени. Много от тях озъртащи се за плячка. Клей улови няколко женски погледа.

Ребека беше унила, но решителна и студена. Те се уединиха в едно сепаре и си поръчаха силни питиета за предстоящата сцена. Той й зададе няколко безсмислени въпроса за изслушванията в подкомисията, които вече бяха започнали — доста безславно според „Уошингтън Поуст“. Питиетата им пристигнаха и те преминаха на въпроса.

— Говорих с баща ми — започна тя.

— Аз също — кимна той.

— Защо си отказал онази работа в Ричмънд?

— А ти защо не ме предупреди, че в Ричмънд има някаква работа, която баща ти се опитва да ми уреди с връзки?

— Трябваше да кажеш първо на мен.

— Мисля, че достатъчно ясно ти го показах.

— Ти никога не си достатъчно ясен.

И двамата отпиха по една голяма глътка.

— Баща ти ме нарече загубеняк. Такова ли е преобладаващото мнение за мен в твоето семейство?

— Понастоящем, да.

— И ти го споделяш?

— Аз също имам някои съмнения. Все някой трябва да гледа реалистично на нещата.

Във връзката им преди бе имало едно сериозно прекъсване по взаимно съгласие, което в най-добрия случай можеше да се опише като пълен провал. Преди около година те бяха решили да оставят нещата да се поуталожат, да продължат да си бъдат добри приятели, но всеки да се озърта за нещо по-подходящо, ако случайно се появи на хоризонта. Тази форма на раздяла бе замислена лично от Барб, понеже — както Клей по-късно бе открил — един заможен млад член на клуб „Потомак“ наскоро бе овдовял, след като съпругата му бе починала от рак на яйчниците. Разбира се, Бенет се оказа близък и доверен приятел на семейството и прочие. Двамата с Барб заложиха капана, но вдовецът подуши отдалеч примамката. Един месец, прекаран в близост със семейство Ван Хорн, му бе достатъчен, за да се изсели в щата Уайоминг.

Този път обаче раздялата им щеше да бъде много по-сериозна и вероятно окончателна. Клей отпи още веднъж от чашата и си обеща, че каквото и друго да кажат, той ще внимава да не я нагруби. Тя можеше да му нанася удари под пояса колкото си ще, но той бе длъжен да се въздържа.

— Какво искаш от мен, Ребека?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Искаш ли да се разделим?