Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 223

— Нищо няма да свършим, ако само седим тук и се оплакваме — каза Върдж. — Така че нека да дръпнем още по една глътка, а после ще запаля двигателя с манивелата и тръгваме.

— Няма нужда от манивела — рече Хенк. — Просто се качваме и тя сама тръгва.

— Бре да му се не види! — възкликна Върдж. — Ама ти яко си я тренирал!

Двамата дръпнаха по една глътка и се качиха в автомобила, който потегли, напускайки паркинга и отправяйки се към шосето.

— Къде смяташ да отидем? — попита Върдж. — Знаеш ли някое място?

— Не, не зная — отвърна Хенк. — Нека колата да ни закара, където тя иска. Тя знае пътя.

Върдж взе саксофона от седалката и попита:

— Откъде се взе това нещо? Доколкото си спомням, ти не можеш да свириш на саксофон.

— Никога не съм могъл преди — рече Хенк, взе инструмента от ръцете на Върдж и го долепи до устните се. Саксофонът жално заплака, а след това изви бодро и отривисто.

— Да ме вземат мътните! — възкликна Върдж, — Доста добре го правиш.

Модел „Т“ се носеше весело по пътя. Калобраните му плющяха, предното стъкло потракваше, а пружинките с магнитчетата, закрепени на арматурното табло радостно потропваха. През цялото време Хенк надуваше саксофона и мелодията безсилна и истинска, а в светлината на фаровете се виждаше как подплашени нощни птици с кратки писъци се стрелваха пред колата.

Автомобилът забуботи нагоре по стръмнината, за да се изкачи на билото. Той се движеше по тесния, прашен път, огрян от светлината, минавайки покрай оградените пасища от двете страни и кравите, дремещи в тях.

— Да не ме викат Върдж, ако сега не е, както беше преди! Ние двамата заедно, тръгнали на път в лунната нощ… Какво стана с нас, Хенк? Къде сбъркахме? Сега е както преди, а така е било много, много отдавна. Какво е станало с годините между сега и тогава.

Хенк си мълчеше. Той просто продължаваше да надува саксофона.

— Никога не искахме много — рече Върдж. — Бяхме щастливи, както си бяхме. Не искахме да се променяме. Но тайфата се отдалечи от нас. Изпожениха се, намериха си стабилни служби, някои дори станаха големи клечки. А това бе най-лошото… когато станаха толкова важни! Ние останахме сами — само ние двамата, ти и аз. Ние, които не желаехме да се променяме. Ние не само не искахме да остаряваме. Имаше и нещо друго. Времето беше такова — трябваше да си млад и луда глава. Ние някак си знаехме това. И разбира се оказахме се прави. Никога след това не беше така хубаво.

Автомобилът модел „Т“ заслиза надолу по дългата стръмнина, а под тях се откри огромна магистрала — широка, с много платна и трепкащите светлини на много коли.

— Наближаваме магистралата, Хенк каза Върдж. — Може би трябва да отбием някъде. Този твой стар модел „Т“ е добър автомобил, разбира се, най-добрата кола, която съм виждал, но там долу карат доста бързо и не се шегуват.

— Но аз нищо не й правя — отвърна Хенк. — Не я управлявам. Тя си кара сама и знае какво иска.