Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 221

Колата модел „Т“ потръпна отново, закашля се, забумтя. Потегли малко неохотно, напускайки дървото, сетне направи широк завой и се отправи към шосето. Когато се озова върху него, колата се понесе надолу, подскачайки над буците и дупките. Задницата й хвърляше прах, който увисна в лунната нощ като сребърен воал.

Хенк седеше гордо зад волана като внимаваше особено много да не го пипа. Той сплете ръце, отпусна ги в скута си и се облегна назад. Беше му хубаво. Никога не се бе чувствал по-добре. Е, може би не най-добре все пак, казваше си Хенк. Защото в онези луди-млади години, когато беше жив, пъргав и изпълнен с надежда, имаше навярно мигове, в които се чувстваше също така добре, както сега. Мислите му препуснаха назад във времето и сред вехтите спомени изплува един, в който Хенк, леко пийнал (просто за настроение и съвсем не пиян) и без голямо желание за пиене, стоеше на чакълестия паркинг пред „Биг Спринг Павилиън“ и слушаше музиката, идваща от салона. Канеше се да влезе вътре с бутилка, затикната в колана под ризата му — студеното стъкло опираше в стомаха му. Целият ден бе голям пек и той бе работил на полето. Ала вече бе нощ и тя бе прохладна. Мъглата изпълзяваше от долината и носеше онзи неопределим аромат на тлъстия, плодороден чернозем. А вътре музиката свиреше и момичето, отправило взор към вратата, чакаше мига, в който той щеше да влезе.

„Хубаво беше тогава“, помисли си Хенк за спомена, изплувал от мъглата на миналото. Обаче не бе по-хубаво от настоящия момент, с колата, която се носеше по билото и целият свят, прострян в краката му и огрян от луната. Различно беше може би, но не и по-хубаво от сегашния миг.

Пътят изостави билото на височината и заизвива надолу по стръмнината към долината. За секунда на слабата светлина от фаровете се мярна заек, който заподскача през шосето. Високо в нощното небе някаква невидима птица изписука и това бе единственият звук, освен тракането и пърпоренето на модел „Т“.

Колата се понесе из долината, но тук луната често се губеше зад клоните на дърветата в гората, която стигаше чак до пътя.

Сетне изведнъж автомобилът се отклони от шосето и под гумите му изскърца чакъл. Отпред се виждаше огромна и тъмна фигура. Колата спря и Хенк застана нащрек — той знаеше къде се намира.

Модел „Т“ се бе върнал отново пред танцувалния салон, но вече нямаше нито вълшебство, нито светлини, нито хора. Паркингът беше празен. В тишината, която последва, след като автомобилът изгаси мотора си, Хенк долови шума на шуртящата вода, извираща от хълма и пълнеща дървеното корито.

Внезапно го обзе злокобно предчувствие. Тук бе така самотно и изоставено, както можеше да се случи само с много свидно и познато място, когато всички хора го напуснеха. Той неохотно се размърда и слезе от колата. Застана до нея облегнал се с ръка на бронята, чудейки се защо модел „Т“ бе дошъл тук и защо той, Хенк, бе слязъл от него.

От тъмните сенки пред главния вход на танцувалния салон се отдели неясна и сгърбена фигура.

— Ти ли си, Хенк? — попита глас.

— Аз съм — отвърна Хенк.