Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 224

— О, добре! Майната му! — отвърна Върдж. — Каквото ще да става! Аз съм „за“. Тук ми е добре, чувствам, че съм на сигурно място. Никога не съм се чувствал така добре през целия си скапан живот. Господи, не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл! Защо не оставиш за малко този смешен сакс и не му дръпнеш още една глътка, преди да съм изпил всичко.

И така Хенк дръпна още няколко глътки, за да навакса пропуснатото и когато подаде обратно бутилката на Върдж, модел „Т“ се изкачваше по рампата, запътил се към магистралата. После весело подкара в своето си платно, задминавайки няколко коли, за които не можеше да се каже, че едва вървят. Калниците тракаха от по-голямата скорост, а пружинките с магнитчетата трещяха като картечници.

— Леле! — възхити се Върдж. — Виж я само как се носи старата мадама! Има още хляб в нея! Имаш ли представа, Хенк, къде отиваме?

— Ни най-малко — отвърна Хенк като отново взе сакса.

— Ами, по дяволите! — рече Върдж. — Наистина няма никакво значение… щом сме на път… Преди малко видях една табела, на която пишеше „Чикаго“. Смяташ ли, че може да отиваме в Чикаго?

Хенк извади мундщука на саксофона от устата си и каза:

— Може би. Изобщо не бих се тревожил за това.

— И аз не се тревожа — отвърна Симпатягата Върдж. — Чикаго, ето ни идваме! До тук алкохолът все още е на лице. Той като че ли не свършва. Така редовно смучем от бутилката, а тя е все още пълна повече от половината.

— Гладен ли си, Върдж? — попита Хенк.

— Не, по дяволите! — отвърна Върдж. — Нито съм гладен, нито пък ми се спи. Никога не съм се чувствал толкова добре! Само алкохолът да не свършва и тази бричка да е цяла и невредима.

Модел „Т“ трещеше до бога, каращ в този миг успоредно с няколко гладки и лъскави коли, които не издаваха и звук. Хенк свиреше на саксофона, Симпатягата Върдж размахваше високо бутилката и крещеше, когато старата таратайка задминаваше някой линкълн или кадилак. Луната бе заседнала в небето и сякаш изобщо не се движеше. Магистралата се превърна в платен аутобан и отпред изникна първия пост.

— Предполагам, че имаш дребни пари — рече Върдж. — Колкото до мене, аз няма и пукнат грош.

Пари обаче не мяха нужни, защото когато модел „Т“ приближи към постовата кабина, бариерата сама се вдигна и го пусна да мине без да плаща.

— Успяхме! — изкрещя Върдж. — Пътят е безплатен за нас и така трябва да бъде! След всичко, което преживяхме с тебе, най-после малко късмет!

Чикаго се простираше пред тях и отляво на пътя. Червените сигнални светлини мигаха по върховете на небостъргачите на брега на езерото. Автомобилът направи широк завой и мина покрай тях. Ню Йорк беше точно зад следващия остър завой, след като минаха край Чикаго и долния завой на езерото.

— Никога не съм виждал Ню Йорк — каза Върдж, — но съм виждал снимки на Манхатън. Никога не съм знаел, Хенк, че Чикаго и Манхатън са толкова близо един до друг.

— Нито пък аз — отвърна Хенк, като за миг спря да надува саксофона. — Географията е напълно объркана в случая, но какво ни засяга? С тази славна бричка целият свят е наш!