Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 219

Години сякаш се смъкнаха от гърба му и всичко бе, както си го спомняше. Момичетата бяха облечени в красиви рокли. Нямаше нито една в дънки. Младежите носеха вратовръзки и сака. В поведението им се долавяше свян и жизнерадост, които отдавна бе забравил. Саксофонистът се изправи, а инструментът му заизвива самотно, изплаквайки мелодията. Изведнъж в салона се възцари някакво вълшебство, каквото според него вече не съществуваше.

И той се потопи във вълшебството. Без да осъзнава в началото какво прави и изненадан, когато все пак го осъзна, той се появи в средата на дансинга, затанцува сам, затанцува в едно с другите двойки, споделяйки с тях магията на този миг… станал част от него след всичките години на самота. Ритъмът на музиката изпълни целия свят, а целият свят се смали, превръщайки се в център на дансинг. И макар да нямаше партньорка, въпреки че танцуваше сам, той си спомни всички момичета, с които някога бе танцувал.

Някой сложи тежка десница върху ръката му, а друг някой каза: „О, за бога! Я оставете стареца на мира! И той иска да се весели като всички нас.“. Тежката десница се смъкна от рамото му, а притежателят на десницата полетя и се просна върху дансинга. Изведнъж настъпи суматоха, която нямаше нищо общо с танците. Някакво момиче го хвана за ръката и рече: „Хайде, татенце, да се махаме от тук.“ Някой го побутваше откъм гърба в посоката, в която го водеше момичето. След миг той се озова навън. „Най-добре да си вървиш по пътя, татенце!“, каза някакъв младеж и добави: „Ще извикат полиция. Как ти беше името? Кой си ти?“

— Аз съм Хенк — отвърна той. — Името ми е Хенк и преди често идвах тук. Аз и Симпатягата Върдж идвахме тук много често. Имам модел „Т“. Оставил съм я на паркинга. Искате ли да ви закарам?

— Ами да, защо не? — отвърна момичето. — Ще дойдем с тебе.

Поведе ги, а те го последваха. Накачиха се в колата и бяха много повече, отколкото му се бе сторило в началото. Насядаха един в друг, за да се сместят. Той седна зад волана, но изобщо не го докосна, защото модел „Т“ си знаеше какво се очаква от него и разбира се точно това направи. Запали мотора, излезе от паркинга и се отправи към шосето.

— Дръж, татенце — рече момчето до него, — дръпни му една глътка. Не е най-доброто, но все е нещо. Поне няма да те отрови. Ние всички сме все още живи.

Хенк взе бутилката и я допря до устните си. Наклони назад глава и течността забълбука в гърлото му. Ако до сега в него бе имало някакво съмнение по отношение на това къде се намира, то това съмнение бе напълно разсеяно в този миг. Защото вкуса на течността не можеше да бъде забравен, макар че не можеше и да бъде запомнен. Човек винаги трябваше да опита още веднъж, за да го запомни.

Хенк свали бутилката от устните си и я върна на младежа, който му я беше подал.

— Добро качество е.