Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 13

Търговският кораб вървеше така смело, че за миг пиратите, хвърлили се вече към оръдията и вдигнали бойните фенери, решиха, че ги е изненадал военен кораб. Но при вида на невъоръжените бордове и такелажа на търговски кораб от гърдите им се изтръгна ликуващ вик. В същата секунда десетки главорези с викове и ругатни се покатериха на фокреята и се стовариха върху палубата, превземайки кораба на абордаж.

Шестимата моряци от нощната вахта бяха убити на място. Сам Шарки с удар на шпагата си рани помощник-капитана, а Нед Холоуей хвърли нещастника през борда и преди спящите да станат от койките си, корабът беше в ръцете на пиратите.

Плячката се оказа прекрасно съоръженият кораб „Портобело“, който под командата на капитан Харди плаваше от Лондон към Кингстън на Ямайка с товар от памучни тъкани и дребни железарски изделия.

Като събраха на палубата своите замаяни и обезумели от страх пленници, пиратите плъзнаха по кораба да търсят плячка; предаваха всичко, което им попаднеше на гиганта-домакин, а той на свой ред прехвърляше награбеното на борда на „Щастливо избавление“, където вещите се струпваха до гротмачтата и грижливо се охраняваха. Никой не се интересуваше от товара, но в сейфа намериха хиляди гвинеи, а сред десетината пътници се оказаха трима богати ямайски търговци, които се връщаха в Лондон със здраво натъпкани кесии.

Когато всичко ценно бе вече събрано, помъкнаха пътниците и моряците от пленения кораб към шкафута, откъдето по заповед на Шарки, който наблюдаваше всичко с ледена усмивка, един по един ги хвърляше зад борда. Суитлокс, застанал до перилата, подаряваше на всеки саблен удар, да не би след това някой добър плувец да се изправи пред съда като прокурорски свидетел.

Сред пленниците имаше пълна белокоса жена, съпруга на плантатор, но и нея, въпреки виковете и молбите за милост, хвърлиха през борда.

— Милост искаш, животно — изръмжа Шарки. — Преди двадесетина години вероятно би я заслужила.

Капитанът на „Портобело“, още бодър, здрав старик със сини очи и бяла брада, остана на палубата последен. Той стоеше в светлината на фенерите със спокоен и решителен вид, а около него се въртеше и кълчеше Шарки.

— Капитаните трябва да се уважават взаимно — каза Шарки. — Проклет да съм, ако не знам как да се държа. Виждаш ли — аз ти дадох възможност да умреш последен, както подобава на смелчаците. Сега, приятелю, ти видя края им и можеш с леко сърце да ги последваш.

— Това и ще сторя, капитан Шарки — каза старият моряк, — защото и аз според силите си изпълних своя дълг. Но преди да се отправя към борда, искам да ти пошепна нещо.

— Ако се каниш да молиш за милост, можеш да не си правиш труда. Ти ни накара да чакаме цели три дни и проклет да съм, ако поне един от вас остане жив.

— Не, аз искам да ти кажа само нещо, което трябва да знаеш. Вие даже не подозирате кое е истинското съкровище на този кораб.

— Така ли? Дявол да ме вземе, ще ти отрежа черния дроб, капитан Харди, ако не кажеш всичко! Къде е съкровището, за което говориш?

— Не става дума за злато, а за една прекрасна девойка, която заслужава не по-малко внимание.