Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 33

Богъл се изправи на крака и успя да ги разтърве.

— Млъквайте! — изкрещя разярен той. — Край на боя! Чуйте ме сега, всеки от вас може да лъсне по една обувка. Какво ще кажете?

Никой от двамата не разбра какво им казва, но те се усмириха и го загледаха със светнали, очакващи очи.

Богъл изглеждаше доволен от тактиката си.

— Виждаш ли? — каза той, като седна отново. — Мога да се оправям с деца. Всичко, което трябва да направи човек, е да ги вразуми.

Едва успя да седне и двете момчета се хвърлиха и сграбчиха левия му крак. Започнаха да се блъскат един друг и да го дърпат насам-натам. Богъл се улови за масата, с широко отворени, изпълнени с тревога очи. Те опитваха различни начини, мъчейки се върху крака му като двойка бултериери.

— Хайде, вразуми ги, Сам — рекох аз, премалял от смях.

Накрая той успя да ги отпъди с шапката си и те се отдръпнаха, дишайки тежко. Едва ли биха го гледали с по-голям интерес, ако беше хубава, сочна, свинска пържола с пържени картофи по края.

Когато понечиха пак да се приближат, Богъл вдигна заплашително шапката си.

— Стойте настрана, глупаци — изръмжа той, а когато забеляза погледа ми, продължи: — Какво толкова забавно намираш в това, по дяволите? Кажи им да се държат прилично.

Приближих се и обясних на децата, че всяко от тях може да изчисти по една обувка. Не е нужно да се бият. Те помислиха за момент и поискаха да разберат, дали и заплащането ще бъде разделено наполовина. Предадох въпроса им на Богъл.

— О, да вървят по дяволите! — извика той, изгубил търпение. — Кажи им да се измитат. Мислех, че са добри деца. Само парите са им в главите. Стига са ми досаждали.

— Хей! А какво стана с всичките ти приказки, че обичаш децата — казах сурово. — Разочароваш ги, да знаеш.

Богъл си помаха с шапката.

— Така значи? — възмути се високо той. — А какво ще кажеш за мен? Те едва не ми счупиха крака.

— Прави, каквото знаеш — му отговорих аз и обясних на децата, че Богъл е променил решението си. Щом го изрекох и те започнаха да ревът с пълен глас. Трогнаха ме дори.

— Виждаш ли какво направи? — попитах аз Богъл.

— Разкарай ги — каза сконфузено той. — Ще вдигнат на крак целия квартал.

Мира и Док Ансел пристигнаха тичешком.

— Какво става? — попита Ансел, поглеждайки над слънчевите си очила с удивление.

— Нищо — отговори през зъби Богъл. — Просто две деца плачат. Не е нещо особено, нали?

Мира го изгледа с унищожително презрение.

— Даже и децата плашиш, значи, грубиян такъв — каза възмутено тя. — Трябва да се засрамиш от себе си!

Богъл затвори очи.

— Пак ли ти? — каза той и удари заплашително по масата. — Всеки път, когато си отворя устата, и получавам съобщение от теб. Чуй ме, децата искаха да ми лъснат обувките. Е, аз пък не искам да ми лъскат обувките. Това говори ли ти нещо?

Децата спряха да плачат и погледнаха с надежда към Мира. Те усещаха, че тя е на тяхна страна.

— И защо не искаш да ти ги излъскат? — попита тя. — Погледни ги само! Приличат на извадени от ковчег.

Богъл охлаби яката си.

— Не ми пука как изглеждат, не искам да ги лъскат — заяви той побеснял. — Ако искам да блестят, ще си ги лъсна сам.