Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 31

Тя взе шапката си.

— Няма значение — заяви тя. — Беше жълт като канарче.

— Разбрах. И ми хареса как пееше. Да се махаме. Имам чувството, че онова което се движи по нашия път, е облак от неприятности.

Едва бяхме стигнали до колата, когато група федерални войници пристигна в галоп.

Дребен мъж с цвят на кожата като развалено топено сирене, спря коня си до нас и скочи на земята. По мръсната си униформа приличаше на офицер и изглеждаше възбуден.

— Здравейте — казах аз и автоматично посегнах за документите си.

Но той не се интересуваше от мен. Попита ни дали не сме виждали тъдява един едър дебел мъж. Мира отвори уста, но аз уж случайно я сръгах. Лакътят ми я улучи в ребрата и това я спря.

— Никой не се е навъртал тук — отговорих аз. — Може някой друг да го е видял. Попитахте ли ги?

Офицерът се изплю в прахта.

— Казаха, че само преди пет минути е бил тук — рече той, като подмяташе револвера си.

— Много неща могат да се случат за пет минути. Може да е бързал. Кой е той, все пак?

Но офицерът бе загубил вече интерес към мен и се насочи към възрастния мексиканец.

Напъхах Мира в колата и влязох след нея. Исках да увелича колкото се може повече разстоянието между себе си и твърде вероятната неприятност.

Мира вече се бе окопитила.

— Защо не му каза? — попита тя. — Да не би да се страхуваш от него?

— Не става дума за страх — отвърнах, запалих колата и включих на скорост. — Бил съм достатъчно дълго в тази страна, за да зная, че не бива да се забърквам с никого. Досега това ми е служило добре и изглежда продължава да е така.

Насочих колата към Оризаба. Мира започна да се смее.

— Видя ли лицето на този дебелак, когато направих фокуса със змията?

— Видях — отговорих аз мрачно. — А ти чу ли заплахата му за осата?

— И какво от това? Не мислиш, че е сериозно, нали?

— Напротив, сериозно е — отговорих. — Тип като този, ще направи точно това дребно нещо и нищо повече. Следващия път, когато го срещнем, първо ще го застрелям и после ще се извинявам.

Тази възможност изглежда я шокира и ние продължихме до хотела, без да говорим повече.

Богъл седеше на верандата и пиеше бира. Той ни махна с ръка, когато се заизкачвахме по стълбите.

— Къде бяхте? — попита той, като остави чашата си на масата и се изправи. — Док се поболя от тревога. Мислеше, че сте избягали от него.

Мира каза:

— Здрасти, Самюел. Трябва да седиш на сянка. Светлината е твърде ярка за теб.

Богъл я наблюдаваше, докато се скри в хотела. Погледна ме намръщен.

— Тия дни тя ще си затвори устата завинаги — рече той мрачно. — Това доказва, че трябва да си много внимателен при избора на блондинка. Познавах преди време една мадама с коса като нейната. Имаше най-страхотния речник, какъвто съм чувал някога. Трябваше да чуеш имената, с които ме наричаше. Щеше да се изненадаш.

Бях изненадан от сантименталната жилка в характера му, но си замълчах.

— Любовният ти живот ме отегчава — казах му ухилен. — Нямам нищо против галените имена. Няма вреда от тях. Къде е Док?

Богъл изсумтя.

— О, той се храни. Аз не бях гладен, но сега може да си взема нещо.