Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 29

— Няма да влизаме — казах аз и седнах на масата. — Миризмата ми напомня вестникарски офис.

Мира дойде и се настани до мен. Свали широкополата си сламена шапка и я постави внимателно на масата. От павилиона излезе слаб, възрастен мексиканец и ни се поклони. Очите му имаха странен, тревожен израз и аз си помислих, че сигурно има неприятности. Поръчах бира и той се отдалечи, без да продума.

— Ето един човек, който очевидно има сериозни проблеми — рекох аз, като разгърнах сакото си и отлепих внимателно ризата от гърдите си.

— Всички гризъри си приличат — отговори с безразличие Мира. — Тревожат се за глупости. По едно време ги съжалявах, но сега ми е все едно…

Тя млъкна и погледна покрай мен с широко отворени очи. Проследих погледа й. На вратата се бе облегнал най-дебелият човек, който бях виждал през живота си. Беше не само дебел, но и огромен. Мисля, че ръстът му надминаваше два метра. Той носеше обичайното сламено сомбреро. Наметката беше преметната през раменете му, но отдолу се виждаше елегантният черен костюм и меките мексикански ботуши за езда, украсени със сребърни шпори. Цигарата висеше между дебелите му устни, а черните му очи гледаха втренчено Мира.

Особено ме впечатлиха очите му. Бяха плоски като на змия. Видът му не ми харесваше. Бях сигурен, че не е от града. В него имаше твърде много шик. Не ми харесваше и похотливият поглед, с който гледаше Мира.

— Не е ли сладък? — попита тя. — Басирам се, че са били близнаци, преди майка им да ги свари в прекалено гореща баня.

— Чуй ме, ябълков цвят — казах тихо. — Запази остроумието си за мен. Този омбре няма да го хареса.

Дебелият извади цигарата от устата си и я хвърли към нас. Тя падна на масата между мен и Мира. Ако някой друг гризър беше направил подобно нещо, щях да забода ушите му на тила, но имах резерви по въпроса за удрянето на двойно по-едри от мене типове. Вече стана дума за това преди. А когато съотношението е три към едно, бих поддържал огромна дистанция помежду ни, преди да предприема нещо.

Мира нямаше нищо против да ме въвлече в битка, типично по женски. Всички жени си мислят, че неравният бой е признак на рицарство.

— Защо не натикаш това дебело момче в килера? — попита тя.

Може би мъжът не знаеше друг език, освен родния, но откъде можех да бъда сигурен? В днешни дни хора, от които най-малко си очаквал, се оказват образовани.

— Какво искаш да направя? Да се самоубия ли? — прошепнах аз.

— Не се каниш да оставиш тази буца сланина да ме оскърбява, нали? — попита Мира със святкащи очи. — Не виждаш ли какво направи?

И тя посочи цигарата, димяща до ръката й.

— Такава дреболия? — казах бързо. — Това беше случайно. Той не мислеше нищо лошо. Успокой се. Мадами като тебе предизвикват революции.

В това време слабичкият мексиканец излезе от павилиона. Той заобиколи дебелака, сякаш минаваше покрай отровен паяк. После остави двете бири пред нас и бързо се скри вътре.