Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 26

Според Медокс идеята беше страхотна. Бизнесът със змийското ухапване го развълнува и той спомена за включване в него. Не го обезкуражих, но бях решил, че ако от цялата работа паднат някакви пари, аз ще съм човекът, който ще ги вземе. Накарах го да ми разреши да харча толкова, колкото сметна за разумно — по моя преценка, не по негова — и затворих телефона. Тази част беше уредена.

После позвъних на Пол Джудън и го въведох в работата. Казах му къде да ми изпрати чантата, поисках му известна сума и го попитах как вървят нещата с медицинската сестра. Той ми обеща да направи всичко, което поисках, и каза, че това със сестрата било само шега. Знаеше, че познавам жена му.

Когато свърших всичко, реших да отида и да поговоря с Мира. Исках да науча нещо повече за нея, да заздравя приятелството ни и да разбера доколко е твърдо решението й. Отидох до стаята и погледнах вътре. Нямаше я. Открих я да се мотае около кадилака в сянката на едно бананово дърво. Когато ме видя да се приближавам, тя погледна през рамото си и свали капака на колата.

— Хайде — казах. — Виждаш ли тези планини? Да излезем и да ги погледнем отблизо. Искам да постоя малко навън, да усетя вятъра в лицето си и да се почувствам някой.

Тя ми хвърли старомоден поглед, но изглежда нещо се бе задвижило в главата й, защото влезе в колата без да продума. Седнах до нея. Кадилакът се задруса по паветата на площада, по главния път, който извеждаше от Оризаба.

Мълчахме, докато стигнахме до планинския път. Когато се заспускахме по стръмния склон, надолу към долината и въздухът засвистя покрай колата, тя неочаквано се обади:

— Бихме могли да продължим да караме все така и няма да има за какво да се тревожим. Когато си омръзнем, ще си кажем довиждане. Тогава и за двама ни ще останат още по-малко неща, за които да се тревожим.

— И светът ще остане без мазилото срещу змийска отрова, а ние няма да сме много щастливи от това.

— Вярваш ли наистина в тези измишльотини?

— Мисля, че вярвам — казах аз. — Пък и ти обеща на стария човек да му съдействаш.

Тя се засмя весело.

— Ти си журналист и ми говориш за обещания. Смешно е!

Погледнах я.

— Значи искаш два пъти да измамиш старика?

— Хич не ми пука за това — отговори тя, като намали скоростта, докато минавахме покрай редица стари, порутени от времето къщи и павилиони за разхладителни напитки с тенти, надвесени над улицата. — Никой не може да диктува живота ми. Единственото, което казвам, е, че можем да заминем оттук и да не се връщаме повече.

Кадилакът се заизкачва отново, оставяйки малкия град зад нас. Нямах идея как се казва и не ме интересуваше. Приближавахме гориста местност и следите от човешки живот непрекъснато оредяваха. Докато се изкачвахме нагоре, все по-рядко срещахме индианци да се движат покрай пътя, възседнали магаретата си. Неочаквано Мира намали скоростта, свърна от пътя и спря под сянката в края на гората.