Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 117

Хукна като луд по улицата.

Обърнах се към Уиски:

— Казвай сега, къде отиде тя?

— Стой наведен — загадъчно измърмори той. — Ченгетата влязоха вътре.

— Какво? — смаях се аз. — Какво означава това? Хванаха ли я?

— Още малко и всичко ще свърши — отвърна той, мрачен като привидение. — Тя е в отсрещния магазин за бельо. Забеляза го в мига, в който ти тръгна, и се спусна натам. Нямах време да я разубедя. На ъгъла стоеше един полицай и я видя. Само за пет секунди извика специалния отряд. Току-що влязоха.

Погледнах към отсрещната страна на улицата. Двама полицаи стояха пред луксозен бутик и с любопитство разглеждаха витрината му.

— Защо не я извеждат? — недоумявах аз, като чувствах, че ми призлява.

— Откъде да знам? — раздразнено отвърна Уиски. Ясно ми беше, че е също толкова загрижен, колкото и аз.

— Хайде, няма да стоя тук и да бездействам. Ще отида да видя какво става. Чакай ме тук. — И аз слязох от таксито и пресякох улицата.

Двамата полицаи понечиха да ме спрат, но аз не се поколебах и те ме оставиха да вляза.

Първия човек, когото видях, бе Кланси.

— Ай, ай — ухилих му се аз. — Купуваш нещичко за женичката си, а?

— Ето те и теб! — кипна той. — Търся те навсякъде. Къде е тя?

Огледах бързо магазина. Действително беше прелестен. Дизайнерът бе положил максимум усилия, за да го разкраси. Хромирана мебел, огледала и дискретно осветление. Килимът бе толкова дебел, чак гъделичкаше глезените ми. Околовръст имаше няколко ниши с манекени в човешки ръст, на които бяха изложени бански костюми, луксозно бельо и вечерни тоалети. Някои от тях изглеждаха като живи и трябваше да ги погледна повторно, за да се уверя, че не подминавам някоя хубавица.

Един полицай пазеше група момичета в дъното на помещението. Изглежда работата му допадаше и аз напълно го разбирах. Всичките сякаш бяха слезли от корицата на моден журнал. Някакъв притеснен тип се мотаеше наоколо. Предполагам, че бе управителят на магазина.

Но от Мира нямаше и следа.

Отново спрях поглед на Кланси.

— За кого питаш? Защо не си почиваш от време на време, приятелю? Животът не е само работа. Погледни онези чаровници в ъгъла. Не се ли ускорява пулса ти?

— Без тези номера — гневно процеди Кланси. — Видели са я да влиза тук, а сега и ти се появи. Да не ме смяташ за тъпак?

— Тя… тя… тя? — повторих аз. — За какво говориш? Коя е тя?

— Птичката Шамуей — Кланси сви юмруци и ме изгледа кръвнишки: — Внимавай, Милън. Обвинена е в убийство.

— Зная, зная. Но какво общо имам аз с това? Просто влязох тук. Не сте ли претърсили бараката? И слушай, Кланси, понеже говорим за това, по-добре ти внимавай. Вестникът ми няма да позволи да ме оскърбяват.

Това го поохлади и той изля гнева си върху полицаите.

— Не стойте като препарирани — изръмжа той. — Търсете я. Претършувайте й навсякъде, разглобете всичко, ако трябва. Тя е тук, намерете я!

Ужасен, управителят се втурна към него.

— Няма да ви позволя! — запелтечи той. — Нямате право да влизате в пробните. Клиентките ми няма да го допуснат. Това е грубо, непростимо нарушение на закона!

— Почакайте — нареди Кланси на полицаите. После се обърна към управителя: — Мислите ли, че ме е грижа какво говорите? Преди пет минути тук е влязла една жена и все още е вътре. Къде отиде?