Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 116

— Да си уговорим среща — начаса предложи тя. — Бедата е, че нощите не са достатъчно тъмни напоследък.

— Как така? — Искаше ми се да я удуша.

— Знаете какво имам предвид. Колко тъмно трябва да бъде?

— Не зная и не искам да зная. Просто ще избера първата тъмна нощ — изръмжах аз.

— По телефона не може да се говори по работа — изкикоти се тя. — Искам да определим деня. Какво ще кажете за довечера? Утре ще има новолуние и ще бъде твърде светло за наказателна акция.

Внезапно нещо проблесна в съзнанието ми.

— Новолуние ли? — повторих. — Новолуние ли казахте, че ще има утре?

— Разбира се, отбелязвам си такива дребни факти. Имат страхотно значение за едно момиче.

— Пет пари не давам — прекъснах я припряно аз. — Коя дата е?

— Трийсет и първи юли. Да не сте претърпели корабокрушение, или нещо подобно?

Едва не изпуснах слушалката. Краят на месеца. Спомних си думите на Док Ансел. Мира щеше да изгуби свръхестествените си способности в края на месеца, когато настъпи новолуние. Погледнах бързо стенния часовник. Беше точно пет и четвърт. Разполагах само със седем часа.

— Ало… ало… ало? — повтаряше телефонистката. — Там ли сте още?

— Струва ми се, че да — изрекох бавно аз. — Ще видите ли как стоят нещата с мис Холидей?

— А срещата ни?

— Дадено, нека бъде тази вечер. Ще мина да ви взема.

— Но как ще ви позная?

— Мен ли? Лесно ще ме познаете. Ще бъда облечен като благородник с левия крак върху дясното рамо. Още никой не ме е сбъркал.

Тя замълча за миг. После попита:

— Не можете ли да направите нещо с този ляв крак?

— Мога да го оставя вкъщи.

— Добре би било — гласът й прозвуча по-бодро. — Мога да понеса старомодния костюм, но не и крака.

— Нали искам да ви сплаша?

Тя се замисли отново.

— Уговорихме се — рече закачливо накрая. — Мис Холидей се освободи. Свързвам ви.

Умът на Хариет бе като бръснач. Нямаше нужда да се впускам в подробности. Разбра какво искам, преди да съм го казал. Обясни ми къде се намира апартамента й, как да вляза и обеща да се прибере по-рано. Благодарих й и затворих. Имах чувството, че съм отслабнал с пет кила, когато излязох от кабината. Сблъсках се с мъжа, който чакаше отвън. Той се извини.

— Прощавай, приятел. Спомняш ли си, защо исках да телефонирам?

Казах му.

— Точно така. Имам най-лошата възможна памет. Знаеш ли, че не мога да се сетя дали пожарът стана днес или миналата седмица. Не е ли ужасно?

Минах край него и излязох на улицата.

Заварих Уиски на пода на таксито, но Мира я нямаше.

— Къде е тя?

— Влезе в магазина — отвърна Уиски. — Ти къде беше?

В гласа му имаше толкова тревога, че се качих в таксито и затръшнах вратата.

— Какво стана? — попитах аз.

— Докога ще се бавите? — ядоса се шофьорът. — Мен ме чакат у дома, ако вас никой не ви чака.

Уиски се озъби.

— Я млъквай! — изръмжа той.

Шофьорът бързо изскочи от колата.

— Да си плюем на петите — извика той, като се мъчеше да разкопчае яката си, — и да изчезваме от тук!

— Върнете се след като потичате. Чака ви приятна вечер.

Шофьорът изобщо не ме чу.