Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 114

— Какво? Нима искаш…

Точно в този миг разбиха вратата зад мен и Мира ме сграбчи.

Трябва да призная, че затворих очи, когато прекрачих в празното пространство. Но тя без никакво усилие ме задържа във въздуха. Обзе ме радостно вълнение и плахо отворих очи.

Бяхме прелетели над няколко сгради и игралният дом на Уокси бе останал далеч зад нас.

— Харесва ли ти? — попита Мира, като стискаше здраво ръката ми и ми се усмихваше.

— Само защото ти вярвам — отвърнах аз и се хванах още по-здраво за нея. — В противен случай бих полудял.

Носехме се над оживена улица. Забелязах един минувач, който случайно погледна нагоре, стъписа се и закри лице с ръцете си. Предполагам, че ще се въздържа от алкохол до края на живота си.

— Избери някое тихо място, за да се приземим — предложих аз. — Много скоро ще предизвикаме суматоха.

Отминахме няколко къщи, съзряхме една пуста уличка и леко се спуснахме на земята. Когато възвърнахме равновесието си, видяхме, че един старец стои на прага на къщата си и втренчено ни гледа.

— Често ли го правите? — с треперлив глас попита той, като нервно скубеше брадата си.

— Само когато сме лекомислени — отвърнах аз, като изтупах праха от дрехите си. — Забравете го.

— Де да можех! — промълви старецът с копнеж. — Това ще ме преследва до края на дните ми.

— Няма да е дълго — любезно подметнах аз, — така че бремето няма да е много тежко.

— Не си прави майтап с него — обади се Мира. — Явно е много сащисан.

— Така е, мис — припряно отвърна той. — Бедата е там, че никой няма да ми повярва.

И си влезе вкъщи, като затръшна вратата.

— Фу! — въздъхнах аз. — Имахме късмет, че се отървахме.

Неочаквано Мира ме погледна право в очите.

— Наистина ли си направил предложение на онази блондинка? — с укор попита тя.

— Но, скъпа моя, мислех, че си ти. Очите й имаха особен израз и аз…

— Искаш да кажеш, че аз не съм те насърчила? — сериозно се замисли Мира. — Може би е така.

После вдигна лице и ме целуна.

— Предложението е все още в сила — промълвих няколко минути по-късно. — Ще ми дадеш ли отговор?

— По-късно. А сега имам нужда от бельо. Ще ме заведеш ли някъде, откъдето мога да си купя?

— Трябва да побързаме. Ако полицията…

— Не мога да се движа така — упорстваше Мира. — Трябва да рискуваме.

В края на уличката забелязах таски и му махнах. Точно когато се качвахме, Уиски ни настигна с големи подскоци. Вмъкна се вътре, когато колата потегляше.

Глава седемнадесета

— Закъде сте, шефе? — попита шофьорът, щом се наместихме.

— Карай — отвърнах аз, като отместих лапата на Уиски от гърдите си. — Ще ти кажа, след като помисля.

Мира и Уиски вдигаха голяма врява и трябваше да напомня на Уиски, че ще му кажа, ако искам да ми лиже лицето.

— Наистина е чудесно, че пак ви виждам — Уиски се задъхваше от вълнение. — Отписал ви бях и двамата като безвъзвратно загубени.

— И ние се бяхме отписали от живите — признах аз, като улових ръката на Мира. — Добре че се научи да летиш, сладка моя.

— Знаеш, че не зависи от мен — оправдаваше се Мира. — Но трябва да си купя бельо. Така, както съм, нямам никакво самочувствие.