Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 113

— Трябва да разбереш, че той ме обича, отвратителна мошеничке! — намеси се Мира, преди да успея да отговоря.

— Ти си мислиш така — небрежно махна с ръка Арим. — Но всъщност той ми направи предложение. Нали, скъпи?

Чудех се какво да отговоря.

— Точка по въпроса — намусено рече Мира. — Няма да ти позволя да впиеш хищните си нокти в него. Наговори премного глупости. Ще те отведа в полицията. Там ще изберат една от двете.

Арим се обезпокои.

— А не, няма да го сториш — извика тя, като се надигна от леглото. — Изобщо няма да стане.

И се запъти към вратата.

— Не я оставяй да се измъкне! — изкрещях аз, като се мъчех да я достигна.

Мира се впусна подире й, но Арим бе твърде бърза. Докато отваряше вратата, Лу нахълта вътре.

И настъпи суматоха. Блъснах масата пред Лу. Арим изчезна, затръшвайки вратата след себе си, а Мира неочаквано литна към тавана.

Когато масата се сгромоляса, капанът за хора се удари с трясък на пода. При падането механизмът сработи, колелата забръмчаха и белезниците се разтвориха. Едва смогнах да си измъкна китката и Лу се нахвърли отгоре ми.

Получих страничен удар в главата, от който зъбите ми изтракаха, но успях да го зашеметя със силен удар в корема.

Лу отстъпи и Мира го сграбчи за косата. Зарови почти любящо пръстите си в нея и го задърпа.

Помислих, че той обезумява. Огледа се наляво-надясно, а после и зад себе си. Не видя нищо, защото Мира беше над него. Докато той се оглеждаше, аз се доближих и го цапардосах там, където ми се искаше. Спомних си за Уиски и хич не го пощадих. Опита се да отстъпи назад, но Мира с все сила се бе вкопчила в него, като пиявица. Накрая Лу погледна нагоре и я видя. Ужасен, стоеше и я гледаше. В това време аз го ритнах в челюстта.

Той безсилно се ухили и се свлече на пода.

— Добре свършена работа — заявих аз, като духах кокалчетата на ръцете си. — А сега да офейкваме, колкото може по-бързо.

Протегнах се и улових Мира за ръката, след това нежно я дръпнах на пода. Беше лека като перушинка и аз с мъка я задържах до себе си.

— Тя се измъкна — отчаяно прошепна Мира, като се притискаше към мен на няколко инча от пода.

— Няма значение, имам теб, а това е много.

Докато се придвижвах към вратата, чух тежки стъпки да отекват по стълбите.

— През прозореца! — предложи Мира. — Бързо.

Пуснах я и се втурнах към прозореца. Щом го направих, тя се издигна нагоре и се удари в тавана.

— О-ох! — простена тя отгоре. — Боли!

Не реагирах. Наведен навън, гледах надолу към улицата. Беше много високо и щяхме да си счупим вратовете.

— Твърде високо е! — казах аз, като се отдръпнах от прозореца. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

Мира се спусна по-ниско и излетя през прозореца. Увисна във въздуха навън. Потискащо беше да я гледам как виси спокойно най-малко на трийсет стъпки от земята.

Доста хора бяха спрели вече, вперили очи в нея. Някои се притискаха един в друг, а някаква дебелана хукна лудо по улицата, като пищеше като локомотивна свирка.

— Не стой така — подкани ме тя. — Дай ръка. Няма да те изпусна.