Читать «Крадци на лица» онлайн - страница 19

Макгъвърн ме погледна с проницателните си очи, които не пропускаха нищо.

— Какво ни дава основание да мислим, че той е бил в къщата си по това време? — запитах аз.

— Защото е изчезнал. А има и мерцедес, изгорял отзад. Още не сме разчели регистрационните му номера, но вероятно е негов — отговори един от следователите по пожарите. — И ковачът, който е подковавал конете му, е идвал тук два дни преди пожара, в четвъртък на пети, а Спаркс си е бил вкъщи и не е споменал, че ще заминава.

— Кой се е грижил за конете, когато той е отсъствал от града? — запитах аз.

— Не знаем това — отвърна Макгъвърн.

— Бих искала да намерите името и телефона на ковача.

— Няма проблем. Кърт! — обърна се тя към един от следователите.

— Да. Имам ги. — Той прелисти страниците на бележник с метална спирала с големите си силни ръце, заякнали от дългогодишната работа.

Макгъвърн свали светлосини каски от една друга полица и ги раздаде на хората си, като напомняше на всеки поотделно каква е задачата му.

— Луси, Роби, Франк и Дженифър, ще работите при ямата с мен. Бил, ти ще се включваш във всяка работа, която изникне, а ти, Мик, ще му помагаш, тъй като това е първото участие на Бил в акция на Отряда за бързо реагиране.

— Провървя ти!

— Я не ме поднасяй! — отвърна агентът, който се казваше Бил. — Днес е четиридесетият рожден ден на жена ми. Тя дълго няма да ми говори, задето няма да присъствам.

— Ръсти отговаря за камиона — продължи Макгъвърн.

— Марино и ти, докторе, ще стоите тук в случай, че ни потрябвате.

— Получавал ли е Спаркс заплахи? — попита Марино. Работата му беше да свързва всичко с убийства.

— В момента и вие знаете толкова, колкото и ние — каза следователят по пожарите, който се казваше Роби.

— А какъв е този предполагаем свидетел? — попитах аз.

— Обади ни се по телефона — обясни той. — Някакъв мъж, който не пожела да си каже името. Обаждането не беше от този район, затова нямаме представа кой е. Не знаем и дали твърденията му ще имат стойност пред съда.

— Но той е казал, че е чул конете да цвилят в предсмъртна агония — настоях аз.

— Да. Стоновете им приличали на човешки.

— Обясни ли как се е озовал толкова близо, че ги е чул? — попитах аз с растящо безпокойство.

— Каза, че видял пожара отдалече и се приближил с колата си да види какво става. Спомена, че наблюдавал около петнадесет минути и после потеглил, щом чул, че идват пожарните коли.

— Доста е съмнително — подозрително каза Марино. — Това, което е казал, съвпада с времето, когато е пристигнала пожарната. А знаем колко обичат хора като този, да се навъртат като катерици наоколо и да гледат как бушува пожарът. Разбрахте ли откъде е?

— Говорих с него не повече от тридесет секунди — отговори Роби. — Не ми се стори да има някакъв по-особен акцент. Дикцията му беше ясна и говореше спокойно.

Настъпи тишина за момент. Никой не можеше да скрие разочарованието си, че не сме разбрали кой е този свидетел и дали е сериозен.