Читать «Крадци на лица» онлайн - страница 17

Луси вървеше на една крачка пред мен, а лицето й беше засенчено от тъмносиньо кепе. Местеха я във Филаделфия и щеше да напусне Вашингтон скоро. Тази мисъл ме караше да се чувствам стара и изхабена. Тя вече беше пораснала и толкова изградена като личност, колкото бях и аз на нейната възраст. Не ми се искаше да продължава да се променя.

— Изглежда, че положението тук е много лошо — заговори тя. — Добре че поне сутеренът е на нивото на земята, но пък има само една врата. Затова повечето вода се е събрала като блато там долу. Един камион с помпи е тръгнал за насам.

— Колко е дълбоко?

Помислих си за тоновете вода, излени от пожарникарските маркучи, и си представих студената черна каша с опасни отломки.

— Зависи къде ще стъпваш. На твое място нямаше да приема това следствие — отвърна тя по такъв начин, че се почувствах нежелана.

— Не, щеше да приемеш — прекъснах я аз засегнато.

Луси не си правеше труда да прикрива чувствата си при съвместната ни работа в следствия. Не беше груба, но понякога в присъствието на колеги се държеше така, като че почти не ме познава. Спомням си първите години, когато я посещавах в университета на Вирджиния. Тя не желаеше да ни виждат заедно. Знаех, че не се срамува от мен, а че ме възприема като прекалено голяма сянка, която хвърлям върху нейния живот, макар да се мъчех да не го правя.

— Събра ли си вече багажа? — попитах аз с престорено безразличие.

— Моля те, не ми напомняй за това.

— Но ти все още искаш да заминеш.

— Разбира се. Това е шанс за мен.

— Да, така е и се радвам за теб — отговорих аз. — Как е Джанет? Знам, че сигурно ви е тежко.

— Е, да не живеем в различни полукълба! — отвърна Луси.

Аз знаех каква е работата, Луси също знаеше. Джанет беше агентка във ФБР. Двете бяха станали любовници още от първите дни, когато учеха в Куантико. Сега работеха за различни полицейски агентури и скоро щяха да живеят в различни градове. Беше много вероятно тяхната кариера да не им даде никога повече възможност да продължат връзката си.

— Мислиш ли, че ще можем да намерим една минута време да си поговорим днес? — казах аз, като се опитвах да заобикалям локвите.

— Разбира се. Като свършим тук, ще пийнем по една бира, ако намерим някой отворен бар в тази пустош — отговори тя, а вятърът задуха по-силно.

— Колкото и късно да бъде, нали? — добавих аз.

— Стигнахме — измърмори Луси с въздишка, като се приближихме към палатката. — Ей, приятелчета! Къде са останалите?

— Ето ни и нас.

— Докторе, ходиш ли по домашни посещения тези дни?

— Не, тя пази бебето Луси.

Освен Марино и аз, от Отряда за бързо реагиране бяха дошли девет мъже и две жени, включително и началникът им Макгъвърн. Всички бяха облечени еднакво с обичайните сини работни екипи, овехтели като нашите ботуши. Агентите бяха неспокойни и се суетяха пред отворената задна решетка на големия камион, чиято алуминиева вътрешна част блестеше. Беше разделена на етажерки и сгъваеми седалки, а външните му отделения бяха натъпкани с макари, на които имаше навита жълта лента за ограждане на терени, лопати, кирки, прожектори, метли, лостове за разбиване на стени, секири и триони.