Читать «Крадци на лица» онлайн - страница 20

Макгъвърн продължи да изрежда по списък кой какво ще прави този ден.

— Джони Кастильо, нашият любим специален агент по произшествията във Филаделфия, ще подготви пресата и местните големци, като например кмета на Уорънтън, който вече се обади, защото не искал неговият град да се прослави с лошо име.

Тя вдигна очи от листовете със записките си и ни огледа.

— Един от финансовите ни експерти е тръгнал за насам — продължи тя. — И Пепър скоро ще дойде да ни помогне.

Няколко от агентите подсвирнаха с уста, за да изразят възхищението си от Пепър, кучето, което използваха при разследвания на пожари.

— И слава богу, че Пепър не близва нито капка алкохол — каза Макгъвърн и си сложи каската. — Защото тук е имало около хиляда галона бърбън.

— Знаем ли нещо повече за това? — попита Марино. — Известно ли е дали Спаркс го е произвеждал, или продавал? Искам да кажа, че това е страшно голямо количество спиртни напитки за един човек.

— Изглежда, Спаркс си е падал по хубавите неща в живота. — Макгъвърн говореше за него, сякаш вече беше сигурно, че е мъртъв. — Уиски, пури, автоматични огнестрелни оръжия и скъпи коне. Не знам доколко е спазвал закона, а това е и една от причините да извикат хората от вашия отдел, а не тези от ФБР.

— Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че тези от ФБР вече душат наоколо. Искат да знаят какво могат да направят, за да помогнат.

— Ама че сладури!

— Може дори да ни покажат какво да правим!

— Къде са те сега?

— В един бял събърбън на около километър и половина надолу по пътя. Трима от тях са сложили противокуршумни жилетки и вече разговарят с пресата.

— По дяволите! Те са навсякъде, където има фотоапарати.

Чуха се подсвирквания и подигравателни смехове срещу „лъжците“ както хората от Отряда за бързо реагиране наричаха обидно агентите на ФБР. Не беше тайна, че двете федерални агенции не се обичаха много и ФБР обикновено си присвояваше похвалите, които невинаги бяха заслужени.

— След като заговорихме за неуредици — обади се друг агент, — мотелът не приема кредитни карти на „Америкън Експрес“, шефке. Не стига, че си изтъркваме подметките, а трябва да използваме и собствените си кредитни карти.

— Пък и там не сервират по стаите след седем часа.

— Във всеки случай, нещата не са добре уредени.

— Има ли възможност да се преместим другаде?

— Ще се погрижа да го уредя — обеща Макгъвърн.

— Точно за това те обичаме толкова.

Някаква яркочервена пожарна кола забоботи по непавирания път, като вдигаше прах и камъчета чакъл. Пристигаше да помага за изпомпването на водата от мястото. Двама пожарникари със специални костюми и високи гумени ботуши скочиха от колата и размениха няколко думи с Макгъвърн, преди да размотаят маркучите си, към които бяха прикачени филтри. После ги метнаха на рамене и ги повлякоха към каменните останки от къщата. Разположиха ги в четирите срещуположни ъгли. След това се върнаха при пожарникарския камион, свалиха тежките преносими помпи на земята и пъхнаха разклонителите в генератора. Скоро шумът от моторите стана оглушителен, а маркучите се издуха, когато мръсната вода започна да блика през тях по тревата.