Читать «Крадци на лица» онлайн - страница 13

— Какъв свидетел? За пръв път чувам за него.

— Е, какви ли не търтеи се обаждали и казали, че видели едно или чули друго. Същите онези стари нехранимайковци, които все уж случайно се озовават на някое произшествие, на което се обръща голямо внимание. Пък и не е нужно да има „свидетел“, за да е ясно, че конете сигурно са цвилели и са се опитвали да съборят с копита преградите на конюшнята. — Той придоби решителен тон. — Но ние ще заловим кучия син, дето е извършил това. Тогава ще видим дали ще му е приятно, ако и неговият задник се подпали.

— Не знаем дали го е направил някой кучи син или поне не сме сигурни в това — напомних му аз. — Никой не е доказал, че е умишлен палеж, макар да предполагам, че не ни поканиха само за да се разходим дотам.

Той отвърна очи към прозореца.

— Неприятно ми е, когато става дума за животни. — Част от кафето се разля по коляното му. — По дяволите! — Той ме погледна, като че аз имах вина за това. — Като си помисля за животни и деца, просто ми прилошава.

Изглежда много не му пукаше за известния мъж, който може би беше загинал в пожара. Ала аз познавах Марино и знаех, че не мрази хората и наполовина от това, което караше другите да смятат. Представих си това, което той току-що ми бе описал — расовите коне и жребчетата, с очи, изпълнени с ужас.

Не можех да понеса мисълта за цвиленето и копитата, които са ритали по цепещите се дървени прегради. Пламъците са се разпространявали като реки от лава във фермата в Уорънтън, с къщата, конюшните, запасите от отлежало уиски и колекцията от оръжия. Пожарът не бе пощадил нищо, освен каменните стени.

Погледът ми се плъзна над Марино към пилотската кабина, където Луси говореше по радиопредавателя. Коментираше нещо с втория пилот от Отдела за борба с пожарите, докато поздравяваха някакъв хеликоптер „Чинок“, който летеше ниско под хоризонта, и един самолет, който бе толкова далеч, че проблясваше, прилично на парче счупено стъкло. На моменти слънцето осветяваше пътя ни. Беше ми трудно да се съсредоточа, като гледах племенницата ми. Отново се почувствах наранена.

Тя бе напуснала ФБР, защото бе станало явно, че ще се наложи. Беше оставила компютърната система с изкуствен интелект, която бе създала, както и роботите, които беше програмирала, а също и хеликоптера, който се бе научила да пилотира заради любимото си Федерално бюро. Беше се отказала от всичко, което й беше присърце. Не желаех да й говоря сега за Кари.

Облегнах се мълчаливо назад на седалката и започнах да преглеждам данните за произшествието в Уорънтън. Отдавна вече се бях научила да насочвам вниманието си към нещо важно, независимо какво предполагах и в какво настроение бях. Почувствах, че Марино ме поглежда и опипва пакета с цигари в джоба на ризата си, за да се увери, че не е останал без своя любим порок. Тракането и буботенето на перките се засили, когато той отвори прозореца и чукна по пакета с цигарите, за да изкара една от тях.