Читать «Крадци на лица» онлайн - страница 11

— Може би е Спаркс — каза възрастен мъж, пристигнал с някакъв ръждясал скапан плимут.

— Или пък са дошли да доставят орган за трансплантация — предположи шофьорът на пикапа, като за момент обърна поглед към мен.

Думите им бяха отнесени от вятъра като сухи листа, докато черният хеликоптер „Бел Лонг-Рейнджър“ буботеше с отмерен такт и без да се тресе, се спускаше плавно надолу. Неговият пилот — племенницата ми Луси, започна да кръжи над силно разлюляната скоро некосена трева, заляна от бялата светлина на приземяващите се фарове, и накрая кацна меко. Събрах нещата си и тръгнах срещу насрещния вятър. Плексигласовото стъкло беше матово и не можех да видя нищо през него, докато отварях задната врата, но познах голямата ръка, която се присегна надолу да вземе багажа ми. Качих се в хеликоптера, докато все повече превозни средства намаляваха скорост, за да наблюдават пришълците на фона на златните снопове светлина, които просветваха през върховете на дърветата.

— Чудя се къде се забавихте — казах аз високо, за да надвикам шума от перките, докато затварях вратата откъм моята страна.

— На летището — отговори Марино, след като седнах до него. — Близо е.

— Не, не е — отговорих аз.

— Там поне имат кафе и клозет — отвърна той, но аз знаех, че не ги подрежда в този ред. — Предполагам, че Бентън е отишъл на почивка без теб — добави той само за да ме предизвика.

В това време Луси натисна педала на регулатора и перките започнаха да се въртят по-бързо.

— Трябва да ти кажа още сега, че пак изпитвам онова странно чувство — уведоми ме той с присъщия си кисел тон, докато хеликоптерът получи разрешение за излитане и започна да се издига нагоре. — Очакват ни големи неприятности.

Специалността на Марино беше да разследва смъртни случаи при произшествия, но въобще не допускаше вероятността и той самият да умре при такива настоятелства. Не обичаше да лети във въздуха, особено когато летателният апарат нямаше по-голям екипаж или криле. Няколко страници от „Ричмънд Таймс Диспеч“ бяха нехайно разхвърляни в скута му, а той избягваше да гледа надолу към бързо отдалечаващата се земя и далечните очертания на небето над града, което бавно се издигаше над хоризонта, като гигант, който в момента се възправя.

На първа страница във вестника бяха поместили репортаж за инцидента с пожара, и то с големи подробности, включително и една снимка, направена от самолет, на която бяха показали развалините, които тлееха в мрака. Прочетох я внимателно, но не научих нищо ново, тъй като повечето от това, което бе написано, беше повторение на вече известните неща за предполагаемата смърт на Кенет Спаркс, за властта, която има, и разточителния му начин на живот в Уорънтън. Не бях чувала досега за неговите коне и че един от тях на име Вятър е участвал миналата година в конните надбягвания в Кентъки и струвал един милион долара. Но това не ме изненада. Спаркс винаги беше проявявал предприемчивост и имаше изключително голямо самочувствие, дори се бе възгордял. Оставих вестника на насрещната седалка и забелязах, че коланът на Марино не е закопчан и обира прахта по пода.